Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Сигурен съм, че е било така — сухо отвърна Корбет и съжали за саркастичната забележка, веднага щом я произнесе, забелязвайки враждебните искри в светлосините очи на принца. — Но може би си бил загрижен за нея? — побърза да продължи писарят.

— Лейди Елинор не се нуждаеше от нищо. Тя намери утеха. Живееше в разкош. Майката игуменка се грижеше за всичко необходимо.

— Ти ли й изпрати лекарство, твоя светлост?

Принцът замислено задъвка долната си устна.

— Знам какво си мислиш! — намеси се Гейвстън, който скочи от пейката до прозореца. — Аз изпратих лекарствата. Може да си мислиш, че са били отровни, но ние знаем, че в манастира са ги пробвали и се съмнявам, че лейди Елинор би ги взимала, само защото са изпратени от принца.

— Сигурен съм, че милорд Гейвстън е прав — отвърна Корбет, — но какви бяха тези прахове?

— Слушай, Корбет — изръмжа гасконецът, — аз съм придворен и понякога войник. Не съм лекар. Бяха просто лекарства, които трябваше да облекчат болката в гърдите на лейди Елинор и да й помогнат да заспива спокойно.

Корбет усети, че не може да го притиска повече и смени тактиката.

— В деня, когато лейди Елинор умря, твоя светлост…

— Бях в Уудсток. Следобеда ходих на лов, а вечерта пирувах. Всички важни хора ме видяха, включително френският пратеник сър Амори дьо Краон.

— Изпрати ли й някакви съобщения през този ден?

— Не съм. Пиърс й изпрати лекарството. Деня, преди да се случи инцидента.

— Да, пак стигаме до лекарството. Самата лейди Елинор ли го поиска?

— Да — заядливо отвърна Гейвстън. — Каза, че много облекчавали болката й.

— И като стана дума, твоя светлост, страдаше ли лейди Елинор от меланхолия?

— Да — отвърна принцът и за първи път прояви състрадание. — Горкото създание беше болно. Знаеше, че не я обичам, аз не криех чувствата си. Има ли нещо друго?

Корбет хвърли бърз поглед на Ранулф, който седеше като издялан от камък, хипнотизиран от бързата размяна на въпроси и отговори, като зрител на майсторски дуел с мечове.

— Какво мислиш е станало в деня на нейната смърт?

— Не знам повече от теб, Корбет. Фактите са следните — лейди Елинор останала сама, сложила си наметката, за да отиде на разходка. В полумрака се спънала по стълбите, паднала и си счупила врата.

Принцът се прозя с явно отегчение.

— Е, писарю, това е всичко. — Той отиде и положи ръка върху рамото на любимеца си. — Искаш ли да знаеш още нещо, Корбет?

— Да, твоя светлост. Беше ли тайно венчан за лейди Елинор?

Ранулф шумно си пое дъх, когато видя как цветът се отдръпва от лицето на принца. Гейвстън застина като куче, готово да нападне.

— Не, разбира се! Защо питаш?

— Заради мръсните слухове, твоя светлост. И разбра за смъртта на лейди Елинор в понеделник сутринта?

— Да. Пазачът ми предаде съобщението. Много добре знаеш това, Корбет. Не се опитвай да ме подмамиш.

Принцът на Уелс рязко махна с китката си, обвита в дантелен маншет.

— А сега, за Бога, човече, остави ни!

— Не! — обади се Гейвстън с лице, изкривено в престорена усмивка. — Твоя светлост, мастър Корбет е свършил много работа. Манастирът Годстоу има своите положителни качества, но не е за човек, привикнал към светския живот. — Той намигна на Корбет. — Тази вечер с принца — продължи гасконецът — даваме голямо пиршество. — Той се усмихна. — Ние сме и домакините, и единствените гости. Настоявам да се присъедините към нас. — Той плесна с ръце и прислужникът веднага се появи. Гейвстън вдигна ръка, за да отхвърли възраженията на Корбет. — Настояваме, нали, твоя светлост?

Едуард направи лукава гримаса и кимна.

— Да — бавно каза той. — Заведи мастър Корбет и прислужника му в кухнята. Нахрани ги добре. Те са наши специални гости.

Гейвстън се приближи и лекичко хвана Корбет за ръката.

— Хю — промърмори той, а бездушните му очи бяха впити в тези на писаря, — настояваме да останеш. Трябва да обсъдим и други неща.

Стюардът ги преведе през голямата зала в огромната, настлана с плочи кухня. Тя беше почистена, но мухите пируваха с огромните петна кръв, пръснати по белосаните стени. Под сводестия таван, гъмжеше от хора — пекар и двамата му помощници със зачервени лица и облени в пот, се трудеха пред огромна тухлена пещ, вкарвайки в нея тави с бяло меко тесто. Прислужници влизаха и излизаха с тави за печено; тигани, лопати за въглища, медни тенджери, глинени съдове и кошници с билки. Намръщен готвач с открита рана на едната китка сервира на Корбет и Ранулф купа с мляко, подправено с индийско орехче; два доста престояли пая с пилешко и чиния преварени зеленчуци. Корбет си играеше с храната, докато изгладнелият Ранулф, лакомо я омете.