Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Ако Твое величество иска да си доспи…?

— Ще ти отрежа топките, дьо Варен! — усмихна се кралят. — Покани негодника да влезе.

След няколко секунди Дьо Краон нахлу вътре; лицето му беше сгърчено в пресилена усмивка, той подскачаше и се кланяше, докато змийските му очи изучаваха краля.

Едуард реши, че французинът изглежда малко нелепо в меката си подплатена с коприна роба и светлокафяви ботуши, но той имаше странен вкус. Някой ден…

— Мосю дьо Краон — Едуард умишлено пропусна титлата „сеньор“. — Радвам се да те видим. Добре ли пътува? С нетърпение очаквахме пристигането ти.

Дьо Краон леко се поклони.

— Едва ли толкова, колкото го очаквах аз, твоя светлост. Господарят ми, крал Филип, ти изпраща братски поздрави. Много е обезпокоен от проблемите в Шотландия. Предлага да посредничи и да ти помогне с каквото може.

„Като например да изпрати сто кораба с хора и муниции на негодниците“ помисли си Едуард. Пъхна крак под едно походно столче и го притегли.

— Ще седнеш ли, мосю?

Дьо Краон забеляза счупения му крак.

— Твое величество е много любезен, но настоявам да остана прав. Ти заслужаваш това уважение.

Дьо Краон реши да държи под око Едуард. Изучаваше ястребовото лице, обградено от стоманеносива коса; гледаше косо разположените очи, едното леко притворено — навик, който Едуард беше придобил като млад. Той загатваше за агресивен характер и дьо Краон реши да бъде по-предпазлив.

— Твоя светлост — започна той, — господарят ми ти праща поздравите си. Надява се, че всичко е наред с любимата му сестра Маргарет.

Едуард се сети за новата си невзрачна булка и изсумтя.

— Въпросът за Гаскония.

— Няма никакъв въпрос! — отсече Едуард.

— Ами правата и принадлежностите? — смирено попита дьо Краон.

— Те са мои.

— С какво право?

Едуард въздъхна.

— Скъпи дьо Краон, войските ми са в нея.

— Не си им плащал.

— Ще им платя! — гневно отвърна кралят.

— И все пак, твоя светлост — разпери ръце дьо Краон — всичко ще се реши със сватбата между твоя любим син и принцеса Изабела.

— Видя ли се със сина ми?

— В Уудсток, Твое величество.

— „В Уудсток, Твое величество“ — имитира го Едуард.

— Твое величество, заточен ли е синът ти там?

— Не, просто дяволски много искам да си стои там.

— За да бъде близо до Годстоу?

— За да бъде близо до Оксфорд.

— Той скърби за смъртта на лейди Елинор.

— Коя е тя? — язвително попита Едуард.

Дьо Краон се усмихна.

— Твое величество се шегува с мен. — Лицето на французина стана сериозно.

„Ето сега“, помисли си Едуард.

— Твое величество, много съм разтревожен и дълбоко притеснен от слуховете, които лоши хора разпространяват. Злобни, клеветнически истории, според които лейди Елинор била убита от твоя син, за да може той да бъде с любимия си приятел, гасконеца Пиърс Гейвстън.

— Лъжливи предатели! Всеки, който твърди това, ще бъде обесен, удавен и разчекнат!

— Разбира се, Твое величество. Но хората се питат как една жена е паднала от стълбите и си е счупила врата, без качулката на главата й да се размести? Казват, че синът ти й пратил лекарства, с които може би я е отровил!

— Синът ми не знае нищо за смъртта на лейди Елинор. Тя умря в неделя вечер. За пръв път Уелският принц чу за смъртта й на другата сутрин.

— Съжалявам, Твое величество — синът ти знаеше за смъртта й в неделя вечер.

Дьо Краон доближи лисичето си лице. Едуард седеше замръзнал; това беше един от малкото пъти в живота му, когато наистина се беше уплашил. „Синът ми убиец! Този слух бързо ще се разпространи. Не само содомит, но и отровител! Убиец на невинни жени! Ще отрежа главата на Корбет!“ закани се Едуард.

Видя как дьо Варен тихичко вади камата си от ножницата зад гърба на дьо Краон. Кралят трябваше само да вдигне пръст и французинът щеше да умре. Едуард поклати глава и Дьо Варен прибра ножа си.

— Откъде знаеш това?

— Твое величество, синът ти ми го каза.

— Трябва да има някаква грешка.

— Не, няма. Точните му думи бяха… — дьо Краон притвори очи. — Попитах го за лейди Елинор, а той отвърна: „Близо е до смъртта, било е злополука. Трябва да е паднала по стълбите.“ — Дьо Краон учтиво се усмихна. — Беше след полунощ, Твое величество. Принцът беше пийнал и все пак ми се стори странно, защото пазачът на Годстоу пристигна едва на другата сутрин.

Едуард се обърна към кутията с бижута до него, отвори я и извади малък златен пръстен с рубин.

— Мосю, приеми този подарък. Ще помисля върху нещата, които ми каза.