Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Не харесваш ли игуменката? — любопитно попита Ранулф.

— Лейди Амелия е много строга — предпазливо отвърна сестра Катрин. — Забрани домашните любимци и тържествата в манастира. Строго ограничи излизанията ни и броя на посетителите. Забрани лова и соколарството, а после…

— А после — меко я прекъсна Корбет — прие кралската блудница да дойде сред вас.

— Да.

— Но ти харесваше ли я? — настоя Ранулф. — Говоря за лейди Елинор.

Сестра Катрин стисна устни.

— Ние я избягвахме. Тя беше надменна и затворена. Единствените, с които разговаряше, бяха игуменката и сестра Агата.

Корбет кимна и потупа Ранулф по гърба.

— В такъв случай, сестро, не е нужно да ни придружаваш по-нататък. Предай на лейди Амелия къде сме се запътили и че ще се върнем скоро.

Те наблюдаваха как монахинята се обърна и се отдалечи с клатушкаща се походка, като се опитваше да запази достойнство.

— Странно — забеляза Корбет. — Чудя се къде ли е смятала, че отиваме лейди Амелия.

Продължиха да вървят, като подбраха навъсения пазач, който беше клекнал встрани от пътеката и дъвчеше стръкче трева.

— Какво искаше сестра Катрин? — попита той. — Нали не сте й казали за нашийника?

— Дойде да ни пожелае приятен път — саркастично му отговори Ранулф — и не, не й казахме за кучешката каишка. Нито пък — добави той дяволито — за златото, което си откраднал.

Вървяха още десетина минути и вече различаваха синкавия дим, който се виеше над дърветата от селото, когато пазачът внезапно спря, рязко зави наляво и ги поведе по тясна утъпкана пътека през гората. Ранулф потръпна. Чувстваше се неспокойно в тази мрачна тиха гора; със странни сенки, внезапни изблици на слънчева светлина и постоянните крясъци и шумолене на невидими птички и животни.

— Предпочитам тъмните улички на Съдърк.

— Всеки си има вкус — отвърна Корбет.

Докато следваха пазача по криволичещата пътека, те внезапно се оказаха сред гората пред мочурище, обградено от групички дървета. Цареше тишина, нарушавана само от ромона на малък поток, който падаше отвисоко върху един изправен продълговат камък, подобен на щръкнал пръст на заровен великан.

— Внимавайте — каза пазачът и посочи отсамната страна на потока, където тревата изглеждаше по-тъмна, по-висока и по-буйна. — Гледайте! — Той взе един изсъхнал клон и го хвърли в средата на поляната. Ранулф преглътна мъчително, когато клонът падна. Чу се мляскащ звук и клонът безследно изчезна.

— Блато — обясни пазачът. — В гората има няколко. — Той разкри в усмивка счупените си зъби. — Само глупак би се скитал тук сам.

— Къде бяха намерени телата?

— Ами — мъжът се почеса по главата, — от това, което разбрах, били хвърлени в блатото, но не потънали. Двама влюбени от селото, които си търсели усамотено местенце, ги открили и изпратили за помощ. Ние ги извадихме.

— Как изглеждаха?

— Точно в това е загадката — отвърна пазача. — Когато чух, че са ги намерили, дойдох бързо от манастира. Бях там, когато дойдоха приставите. Бяха голи-голенички, както майка ги е родила, нямаха и парцалче върху себе си, не намерихме и никакви вещи. Но лицата им… — той поклати глава — бяха неузнаваеми, а гърлата — прерязани от ухо до ухо.

— Никой ли не потърси телата?

— Не.

— И не сте очаквали подобни посетители в манастира?

— Не.

— Тогава как намери кучето?

Пазачът нервно запристъпва от крак на крак.

— Бях много озадачен и след два дни се върнах тук. Познавам добре гората. Помислих си, че може да намеря нещо ценно. — Той посочи към пръстена от дървета. — Ето там, под орловата папрат видях кучето. Отначало го взех за умрял заек. Чак когато се доближих, разбрах, че е малко куче.

— Ти ли го уби? — остро попита Ранулф.

— Бог ми е свидетел, сър, не! — Пазачът нервно облиза устни. — Труповете сигурно са лежали в блатото дни наред, може би седмици. Кучето сигурно е избягало, но явно е било питомно, върнало се и е умряло от мъка по господарката си. Свалих му каишката, взех закопчалката, сложих останалото в торбата и я занесох под бесилката. Другото знаете. — Той погледна отново Ранулф и сведе поглед към ботушите си.

— Има ли в околността разбойници? — попита Корбет.

Пазачът направи гримаса:

— Не, мастър писарю. Точно това озадачи и мен, и селяните. Има едно-две буйни момчета, които бракониерстват. Но кажете ми — попита той, очевидно цитирайки кръчмарските клюки, — кой уважаващ себе си разбойник би се крил в гора, обградена от кралски дворец и манастир, пълен с влиятелни дами? Без да споменаваме селото и фермите наоколо. Има много по-подходящи места където да се скрият разбойниците.