Пол Дохърти - Принцът на мрака

Пазачът хвърли отмъстителен поглед към Ранулф, остави със замах халбата върху пейката, недоволно отключи страничната врата и ги поведе по бялата, прашна пътека, която се виеше като змия между дърветата към село Годстоу. Ранулф и Корбет вървяха зад него. Писарят се протегна и пое дълбоко чистия утринен въздух.

— Защо трябва да ходим там? — изстена Ранулф.

— От любопитство — отвърна му Корбет. Когато внезапно завиха по пътеката, той рязко спря и стисна рамото на прислужника си. — Слушай — прошепна му, докато пазачът вървеше отпред, без да знае какво става зад гърба му.

Ранулф наостри уши, като се опитваше да се изолира от горските шумове, чуруликането на птиците и шума на животинките под гъстия зелен свод. И тогава и той го чу — звука от стъпки, прокрадващи се по сухите листа. Пазачът спря и се обърна. Корбет му направи знак да не мърда и да пази тишина. Стъпките приближаваха.

— Мисля, че знам кой е — прошепна писарят.

Чуха задъхано дишане и една фигура се появи иззад завоя. Беше облечена в сивата униформа на монахиня от Годстоу. Корбет зърна червените бузи и блесналите очи зад воала.

— Добро утро, сестра Катрин.

— Добро утро, мастър писарю — отвърна монахинята с пламнало лице. — Отивам…

Корбет пристъпи изпод дърветата.

— Не лъжи, сестро. Лейди Амелия не би ти позволила да се скиташ сама. Сигурен съм, че нямаш работа в селото.

Лицето на монахинята стана яркочервено. Ранулф одобрително наблюдаваше как пищната й гръд учестено се издига и спуска под сивото вълнено расо.

— Ти ни следиш — заяви Корбет. — Забелязах те с ъгълчето на окото си, докато разговарях с пазача.

— Аз… — Монахинята отмести поглед. — Видях те да говориш с пазача и после внезапно да тръгвате нанякъде. Бях любопитна.

— Защо? — попита Корбет. Лицето на сестра Катрин се изопна.

— Ти дойде в нашия манастир, за да ни обвиниш в сатанински деяния — отсече тя.

— Защото това е самата истина, сестро. — Корбет се обърна и ядосано направи знак на пазача да не мърда от мястото си. — Не вярвам, че лейди Елинор е паднала по стълбите. Съмнявам се, че старата Марта се е удавила във ваната си и можеш да предадеш на лейди Амелия, че сега се интересувам от съдбата на двата трупа, намерени в близката гора.

— О!

Корбет пристъпи по-наблизо.

— Знаеш ли за тях? — намеси се Ранулф.

— Да, всички знаем. Мисля, че лейди Амелия ти е казала всичко, което знаем.

Корбет прокара пръсти през косата си.

— И какво ни е казала лейди Амелия, сестро? — Писарят втренчи поглед в ясното синьо небе. — Хайде — настоя той меко, — тази сутрин си тръгнала от манастира по нейно нареждане, затова ми кажи какво знаете за труповете в гората. Това ще ми спести по-нататъшните разпити.

Монахинята сви рамене.

— Преди около година и половина — започна тя — бяха открити две тела. Сложиха ги в платнени чували и ги донесоха в църквата в Годстоу, за да ги погребат. Шерифът и други служители на Короната дойдоха в селото, за да ги огледат. Но не открихме нищо, освен че двама пътници, чието описание съвпадаше с това на труповете, са минали през селото по-рано през деня. — Сестра Катрин направи гримаса. — Както казах, намерили са ги убити и голи, и никой не потърси телата им.

— Закъде са пътували?

— Не знаем.

— Очаквахте ли подобни посетители в манастира?

— Не. Имаме много гости, но повечето от тях идват с позволението на игуменката да посетят роднините си. Не сме очаквали тези посетители. Аз… — Сестра Катрин млъкна и оправи пребрадката си — Отговарям за посрещането на гостите. Шерифът ми зададе вече тези въпроси и получи същите отговори.

— Какво стана после?

Сестра Катрин облиза сухите си устни.

— Също като нас, шерифът заключи, че двамата нещастници са били пътници и са попаднали на засада от бандити. — Тя се загледа в тъмната зеленина на гората. — Те се срещат наоколо. — Монахинята престорено се усмихна на Корбет. — На мястото, където са били намерени телата им, ли отивате?

— Да, пазачът се съгласи да ни заведе дотам — излъга Корбет.

— Тогава аз… — заекна сестра Катрин — По-добре да се връщам.

— Сестро!

— Да, мастър писарю?

— Харесваше ли лейди Елинор?

— Тя беше кралската блудница! — Монахинята сякаш изплю думите. — Мисли каквото си искаш, но мястото й не беше в Годстоу.

— И все пак игуменката се е съгласила да я приеме?

— Игуменката е законът тук — презрително каза сестра Катрин. — Тя си има собствени правила. Дължи мястото си на услугите, които баща й е правил на принца преди много години.