Пол Дохърти - Принцът на мрака

Ранулф вдигна фенера и кръвта замръзна в жилите му, когато съзря стърчащата бесилка. Полуразложено тяло все още висеше и се въртеше в желязната клетка. Пазачът го посочи.

— Нали искаш да узнаеш тайната ми? — завалено каза той.

— Да — изсъска Ранулф.

— Тогава закълни се, че няма да ме издадеш.

Ранулф вдигна дясната си ръка.

— Не! — изръмжа пазача. — Тук!

Той го заведе до бесилката и пъхна ръката му между железните пръчки, докато пръстите му докоснаха разложената плът на обесения точно над сърцето. Ранулф усети, че стомахът му се разбунтува, когато всичкото вино, което беше изпил, се опита да изригне навън. Пазачът, който се олюляваше зад него, караше желязната бесилка да скърца и стене, сякаш тримата участваха в някакъв смъртоносен танц. Ранулф се закле да пази тайната, но най-лошото тепърва предстоеше. Пазачът извади ножа си, поряза трупа и леко докосна китката на прислужника. После приближи ръката му до тази на трупа. Ранулф почувства мократа слуз по кожата си, сякаш някаква ужасна змия се плъзгаше по китката му. Несъзнавайки думите, които произнасяше, ругаейки Корбет, и уплашен до смърт, той се закле, че няма да издаде тайната, нито в този, нито в следващия си живот. Щом ужасяващият ритуал приключи, Ранулф отстъпи. Обичайното му добро настроение беше изчезнало и ръката му посегна към камата на колана. Пазачът се олюляваше пред него.

— Слушай, човече! — отсече Ранулф. — Заклех ти се, а сега ми кажи каквото обеща. Какво толкова ужасно и тайно има в смъртта на лейди Елинор?

— Не съм споменавал лейди Елинор! — замрънка пазачът. — Не съм казал нищо за нея! Това си е моя тайна. Ти обеща, че ще разделиш с мен печалбата си, ако ти я кажа.

Той замръзна и разкривеното му лице се опъна, когато Ранулф опря върха на ножа си под брадичката му.

— Стига де! — провлачи той.

— Казвай тайната, негоднико!

Пазачът падна на колене и започна да разкопава меката пръст до дървения стълб на бесилката. След като отстрани камъните и буците пръст, той извади изтъркана кожена торба.

— Ето моята тайна!

Ранулф коленичи до него, отвори торбата и изсипа съдържанието под светлината на фенера. Не беше нищо особено. Няколко тънки пожълтели кости и малък кожен нашийник.

— Какво е това? — промърмори Ранулф.

— Сигурно си чул за убийството — отвърна пазачът. — За момичето и момчето, чиито тела бяха открити в блатото. Една седмица по-късно, бях на лов близо до мястото и открих тялото на малко кученце. Вероятно горкото създание беше умряло от глад или от мъка по господарката си. Само жена би гледала такова кученце. В селото никой няма подобно, а майката игуменка стяга юздите на монахините си по този въпрос, затова реших, че е принадлежало на младата жена, която беше убита.

Пазачът се усмихна и жълтите остатъци от зъбите му проблеснаха ослепително на слабата светлина. Той посочи изтъркания нашийник.

— Това е единственото нещо, което може да разкрие коя е била.

— Защо не го предаде на шерифа или съдията?

— Защото имаше златна закопчалка — промърмори мъжът. — Продадох я на един тенекеджия. Затова реших, че е най-добре да заровя бедното същество. — Той съзря гневните искрици в очите на Ранулф. — Вземи нашийника! — настоя мъжът. — От вътрешната страна има надпис. Огледай го внимателно. Ето това е моята тайна — изхленчи той. — Не знам нищо за лейди Елинор. През нощта, когато умря, бях пиян като лорд. Игуменката трябваше да ме отрезви, за да ме изпрати в Уудсток. Бог знае как съм стигнал до там. Предадох съобщението на някакъв шамбелан и се дотътрих обратно.

— Не беше ли на кон?

— Не, има пряка пътека през полето. През деня се вижда съвсем ясно. Ако минеш от другата страна на манастира, зад фермата, ще я съзреш. Няма и час път.

Ранулф въздъхна, прибра нашийника в джоба си, изчака пазачът да зарови отново костите и почти го занесе обратно до манастира, докато слушаше литанията му от самовъзхвали.

— Никой не би помислил — завалено каза той — да потърси под бесилката.

Ранулф едва го изтърпя и щом минаха през Галилейската порта, му подаде обещаните монети и се върна в къщата за гости.

Корбет още не спеше. Беше седнал на пода, а около него бяха разхвърляни парчета пергамент. Ранулф знаеше, че господарят му е записал наученото и се опитва да разбули мистерията, срещу която бяха изправени. Прислужникът му разказа накратко случилото се. Корбет кимаше, нетърпеливо го подканяше да бърза и най-накрая взе кожения нашийник. Помоли Ранулф да му посвети със свещта и внимателно прочете надписа „Noli me tangere“. „Не ме докосвай“.