Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Добре ли си пийна?

Прислужникът лукаво се почеса по носа.

— Поднових познанството си с кръчмарската прислужница. Научих много неща, мастър, и не само в плътски смисъл. — Той облиза устните си. — Явно тук нищо не е такова, каквото изглежда.

— Усетих го — сухо му отвърна Корбет. — Какво разбра?

Ранулф се канеше да му отговори, когато сестра Агата внезапно се появи с малка кошница с нафора и те се запътиха през моравата да вземат конете си. Есенното слънце клонеше към залез. Селяните, вече уморени, приключваха с празника и на групички се изнасяха към кръчмата или домовете си в търсене на други удоволствия. Корбет остави Ранулф да се поклаща сънливо на седлото и изчака сестра Агата да се изравни с него.

— Разбрах, че утре е погребението на лейди Елинор.

Младата монахиня го погледна тъжно и Корбет затаи дъх. Не беше виждал толкова красиво лице, освен онова на Мейв. Есенното слънце го караше да сияе; очите й изглеждаха по-големи и по-тъмни, а леко разтворените й устни — пълни и сладки като мед. Той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Тъжен ден за теб.

— Да. — Тя се усмихна измъчено. — За мен и за всички сестри.

Корбет погледна през рамо. Ранулф вече спеше дълбоко и писарят се помоли наум прислужникът му да не изпадне от седлото и да си счупи врата. Надяваше се също сестра Агата да хвърли някаква светлина върху убийството в Годстоу.

— Обвиняваш ли се? — попита той. — Че си я оставила? Искам да кажа — заекна Корбет, — че когато попитах за погребението, изглеждаше натъжена и потисната. Всичко е толкова загадъчно — забързано продължи той. — Мисля, че лейди Елинор те е харесвала, така ли е?

Сестра Агата кимна.

— И все пак този ден те е освободила. Наистина ли беше толкова меланхолична?

Монахинята дръпна юздите и доближи коня си до този на Корбет.

— Всички го казват — прошепна тя. — Нали знаеш, че игуменката те излъга първия ден, когато дойдохте в Годстоу?

— Да, разбрах по лицето ти.

Сестра Агата се усмихна леко.

— Игуменката не умее да лъже. Нима жена, обзета от меланхолия, би поискала да я оставят сама? Казвам ти, мастър Корбет, през седмиците преди смъртта й, настроението на лейди Елинор се беше оправило. Беше щастлива и по-жизнена. Ако наистина беше обзета от меланхолия, аз никога не бих я оставила сама.

— И какво, смяташ, е предизвикало тази промяна?

Сестра Агата подигравателно се изсмя.

— Не знам. Понякога си мисля, че е имала таен любовник.

— Какво те кара да мислиш така?

Монахинята прехапа устни, преценявайки внимателно това, което щеше да каже.

— Седмица преди да умре — започна бавно тя, — лейди Елинор написа едно от редките си писма до принца. Беше кратко. Хвърлих му един поглед. Нямаше нищо необичайно, освен че се надявала скоро да се отърве от проблемите си. Мисля, че лейди Елинор имаше някаква тайна, която не сподели с никого.

— Мислиш ли, че е имала любовник? — настоя Корбет. — Искам да кажа, освен принца.

— Може би. Но не бих го изрекла публично. Принцът е отмъстителен и не бих желала да съм човекът, който ще го направи за посмешище пред цял свят.

— През онази неделна вечер — попита Корбет — мислиш ли, че е чакала любовника си? Видели са я да минава покрай черквата. Дали не е имала тайна среща?

Сестра Агата го погледна дяволито и Корбет изтръпна. Нима смяташе да не му отговори?

— Заклеваш ли се, че няма да кажеш на никого? — попита тя.

Корбет вдигна ръка.

— Кълна се.

— Мисля — едва прошепна сестра Агата, сякаш и дърветата имаха уши, — че тя се опитваше да избяга от манастира.

— Какво те кара да мислиш така?

— Получаваше съобщения. Зад църквата има един дъб с хралупа. Лейди Елинор ми довери, че късно всяка вечер отива да провери дали има писмо.

— И колко начесто ги получаваше?

— През месеца преди да умре, пристигнаха две-три. Бяха сложени в малки кожени кесии.

— И ти никога не полюбопитства да ги отвориш?

— Не, кесийката беше запечатана и ако се опитах да я отворя, лейди Елинор щеше да разбере. Знам само, че писмата я радваха. Стана по щастлива, по-спокойна. Един-два пъти дори намекна, че може да замине.

— Но кой би й пращал писма?

Младата монахиня сви рамене.

— Не знам, но през нощта, когато умря, игуменката ме помоли да помогна да занесем тялото обратно в стаята й. Беше тъмно и в бързината запалихме само една свещ. Помогнах й да положим тялото на леглото и дръпнах завесите на балдахина. Чак тогава забелязах, че в един ъгъл лежаха два чифта дисаги, пълни с дрехи и бижута. После ги изпразних. Не съм казвала на никого за това.