Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Мастър писарю?

Корбет вдигна поглед. Игуменката се беше върнала.

— Да, лейди Амелия.

— Отец Рейнар е бил близо до манастира през нощта, когато лейди Елинор умря — каза тя. — Всяка неделя вечер в знак на покаяние той върви бос от селото до Галилейската порта. — Игуменката се усмихна. — Питай го дали не е забелязал нещо съмнително, докато е мърморел псалмите си.

И преди Корбет да успее да й отговори, тя се обърна и изхвърча от църквата.

Ранулф и сестра Агата го очакваха близо до Галилейската порта; очевидно младата монахиня се наслаждаваше на разказа на прислужника за някое от многобройните му приключения в Лондон.

— Ранулф, готов ли си за тръгване? Сестра Агата?

Прислужникът кимна намръщено. После грижливо помогна на младата монахиня да се качи на коня, мърморейки тихичко, че някои писари имат навика да се появяват, когато най-малко ги очакваш или търсиш. Корбет само се усмихна през рамо и ги поведе по утъпканата пътека към селото. Изкушаваше се да посети младия принц в двореца му, но предвид онова, което току-що беше научил, реши, че е по-добре да изчака.

Денят беше приятен и Корбет, заедно с Ранулф, който си тананикаше някаква неприлична песничка, се наслаждаваха на спокойната езда из хълмистата местност; дърветата от двете страни на пътя образуваха зелен балдахин над главите им. Всичко наоколо беше спокойно под лъчите на есенното слънце, тишината се нарушаваше само от звучните птичи песни и бръмченето на медоносните пчели, търсещи прашец. Елегантна в своята светлокафява дреха за езда, сестра Агата седеше странично на малкия и кротък ездитен кон от манастирската конюшня. Корбет остави разговора да бъде възможно най-безцелен, за да се чувстват спътниците му спокойни в негово присъствие.

Когато стигнаха селото, те се присъединиха към тълпата, която се беше насъбрала на поляната пред енорийската черква. Спряха, за да погледат как селяните, натруфени с шалове и панделки, танцуват и се веселят шумно около импровизираните си дървени коне под оглушителния съпровод на гайдарите, тъпанджиите и другите музиканти. Корбет помогна на сестра Агата да слезе от седлото. Тя посочи голяма двуетажна сграда от другата страна на моравата.

— Трябва да говоря с търговеца, който изнася манастирското вино — отбеляза монахинята. — После ще се видим в църквата.

Корбет се съгласи и нареди на Ранулф да я придружи, докато той заведе конете в конюшнята на „Бикът“. Той поседя малко на една от пейките вън и изпи кана ейл, докато се наслаждаваше на топлите слънчеви лъчи. Погледна отново към църквата и си припомни проповедта на отец Рейнар. Излезе през малката вратичка на гробището, което се оказа спокойно и изненадващо добре поддържано. Тревата беше окосена, брястовете — подкастрени. Корбет мина покрай черквата, отиде до къщата на свещеника и лекичко почука на полуотворената врата. Отвътре се чуха гласове и отец Рейнар му отвори.

— Влез! Влез!

Усмивката му беше приветлива и искрена. Покани Корбет да седне на една пейка и се върна при младия селянин, с когото се бяха задълбочили над голяма, подвързана с кожа книга. Писарят се огледа. Къщата беше непретенциозна — две стаи на долния етаж и вероятно още две горе. Подът беше от утъпкана пръст; стените — варосани, за да пропъждат мухите. Грубо каменно огнище, малко мебели, сандъци и ракли, рафт с кухненски прибори — очевидно това бяха вещите на свещеника. Корбет беше впечатлен. Мнозина селски свещеници живееха охолно, обличаха се в най-фини жакети и многоцветни панталони; полагаха всички усилия да смекчат суровия си живот. Някои бяха направо престъпници. Корбет беше присъствал на дела срещу свещеници в кралския съд, които бяха използвали църквите си, за да правят пиво в тях, за хазарт или още по-порочни деяния.

Младият мъж на масата одобрително измърмори на нещо, което отец Рейнар му беше показал, стисна ръката му и бързо си тръгна. Свещеникът затвори книгата и почтително я върна в големия, обкован с желязо сандък.

— Кръвната книга — обясни той, докато се изправяше. — В нея пише кой за кого се жени в селото. Годеницата на този млад човек му е роднина, но чак от седмо коляно. — Той се усмихна. — Радвам се, че го ощастливих. Мога ли да направя същото и за теб?

— Много силна проповед, отче. Сестрите се почувстваха неловко.

Свещеникът се намръщи.

— Някой трябва да им напомня истината — каза той рязко. — Какво ще кажат инак, когато Христос се появи и им покаже кървящото си, измъчено тяло? Ние сме Христовите рани — продължи той. — Бедните и безимотните, а богатите тънат в разкош в пищните си бардаци.