Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Смяташ ли лейди Елинор за една от тях?

— Вече ти отговорих.

— Бил ли си войник, отче?

Свещеникът седна на пейката до него.

— Да — отвърна той, някак уморено. — Бях кралски придворен стрелец. Пролял съм доста кръв в Шотландия, Уелс и Гаскония. — Той вдигна поглед. — Преследвах враговете на Короната по суша и море, но сега знам, че убийството нищо не разрешава.

— Никога ли, отче?

Свещеникът подпря лакти на коленете си и сведе поглед към пода.

— Може би — промърмори той. — Вероятно, ако Бог го иска. Той е наредил на Давид да избие филистимляните и да събере героите, за да защити своя народ.

— Мислиш ли, че лейди Елинор заслужаваше да умре?

— Може би. Греховете й я преследваха, но аз не мога да й бъда съдник.

— Бил си близо до Годстоу, когато е умряла. Разбрах, че в знак на покаяние, вървиш бос от църквата до Галилейската порта, докато произнасяш молитви и пееш псалми. Интересен обичай, отче.

Свещеникът потърка лицето си.

— Моите грехове — промълви той — винаги са пред очите ми. Похотта, пиенето, убийствата. Как ще отговарям за тях пред Христа, писарю?

Той впи очи в Корбет и кралският пратеник видя страданието, което проблясваше в погледа му. „Измъчен човек“, заключи писарят, борейки се със силните си чувства.

— Бил си в Годстоу, отче. По кое време?

— Монахините бяха на вечерня. — Отец Рейнар се приближи и Корбет усети, че дъха на вино. — Но не влязох в манастира, ако това искаше да ме питаш, писарю. Не бих посегнал на лейди Елинор, макар очите ми… — Гласът му заглъхна.

— Какво очите ти, отче? Ти, свещеникът, си намирал лейди Елинор за привлекателна?

Свещеникът се усмихна, изпъна едрото си тяло и изпука с пръсти.

— Красавица — промърмори той — между всички жени… — Поклати глава. — Една от най-големите хубавици, които съм виждал.

Корбет изучаваше ръцете му. Силни, мазолести и загорели, те биха могли да прекършат лебедовата шия на лейди Елинор като вейка. Свещеникът си пое дълбоко дъх.

— Знаеш ли, Корбет, ако ме беше обвинил, преди да стана свещеник, щях да те убия. Стигнах само до Галилейската порта, после се върнах обратно тук. Бях в къщата си, докато лейди Надменност, игуменката, не изпрати да ме повикат. Отидох в Годстоу, казах една молитва за душата на бедната жена, причестих я и си тръгнах. Но хайде, можеш да зададеш другите си въпроси по пътя. Имам работа в църквата.

Корбет го последва навън. Заплахите на свещеника не го притесняваха. Отец Рейнар беше човек, който се стремеше към святост, макар да криеше нещо — имаше чувството, че го е извел набързо от къщата, за да не забележи какво е то.

Църквата гъмжеше като кошер — няколко селяни бяха вкарали вътре една покрита каруца. От купола висеше позлатен грифон, корабът беше украсен с груба рисунка на адските двери. Другите две стени бяха драпирани с цветно платно, за да очертаят сцената, на която щеше да се играе празничната мистерия. Селяните топло приветстваха отец Рейнар и Корбет разбра, че му се възхищават, дори го обичат. Писарят огледа простичката черква, очевидно наскоро ремонтирана. Художник енергично довършваше картината на Ангела на Апокалипсиса, който излиташе от изгряващото слънце. Някои от молитвените пейки бяха нови, а преградата между кораба и олтара и ложата на хора бяха излъскани. Корбет изчака отец Рейнар да свърши работата си със селяните.

— Харесва ли ти нашата църква, писарю? — гордо го попита свещеникът.

— Да, свършили сте добра работа. Сигурно имате щедър покровител.

Свещеникът отмести поглед.

— Бог е добър към нас — прошепна той. — И неведоми са пътищата му.

— С изключение на двамата нещастници, погребани в гробището ви.

— За какво говориш?

— Преди около година и половина — отвърна Корбет — са били намерени двама непознати — мъж и жена. Били са открити в горите, без дрехи и каквито и да било вещи.

— А, да. — Отец Рейнар се взря в някаква точка над главата на Корбет. — Точно така — промърмори той. — Погребани са в бедняшките гробища под стария бряст в ъгъла на черковния двор. Защо питаш?

— Няма особена причина. Чудех се знаеш ли нещо за тях.

— Ако знаех, щях да го кажа на кралските съдии, но досега не се разбра нищо нито за тях, нито за злочестата им участ.

Отец Рейнар се обърна към един от селяните и в този миг сестра Агата и Ранулф влязоха през черковната врата. Лицето на Ранулф беше зачервено и Корбет заподозря, че прислужникът е опитал силния ейл на местната кръчма. Той го погледна намръщено, но Ранулф му се усмихна, докато се оглеждаше възхитен, леко олюлявайки се. Сестра Агата хвана отец Рейнар за ръкава и двамата се отдръпнаха встрани, докато тя шумно му се извиняваше, че е закъсняла и го молеше да й даде олтарните хлябове, тъй като трябвало да се връща в манастира. Корбет подкара Ранулф към портика.