Пол Дохърти - Принцът на мрака

Корбет уморено разтърка лицето си. Как бе умряла тогава? Явно не беше самоубийство. Тялото щеше да пострада повече, а и жена като лейди Елинор със сигурност би потърсила по-бърз и лек път към забравата.

Писарят вдигна поглед и се втренчи в голямото дървено разпятие, което висеше над олтара. Значи оставаше убийството. Но кой го беше извършил? Бяха видели лейди Елинор за последно да се разхожда из двора преди вечерня. Всички сестри, включително майката игуменка, двете й помощнички и сестра Агата са били в църквата. Никоя не беше излизала посред службата, нито се беше връщала в манастира преди вечеря. Разбира се, майката игуменка можеше да лъже, но сестра Елизабет твърдеше, че не е чула никой да се качва по стълбите по време на вечернята. Въпреки това, дори старата дама да беше глуха, Корбет мислеше, че убиецът или убийците са дошли отвън.

Той прехапа устни. Но кой би желал нейната смърт? Кралят би искал със сигурност да се отърве от това притеснение, докато водеше деликатни преговори за годежа на сина си с френската принцеса. Кралският фаворит Гейвстън мразеше лейди Елинор и виждаше в нейно лице потенциален съперник. Той притежаваше и мотивите, и средствата да наеме някой опитен убиец. Ами Уелският принц? Невъздържан младеж, и той ли се беше уморил от предишната си любов? Корбет въздъхна и изду бузи. Дали принцът беше поискал да се отърве от лейди Елинор заради някаква тайна, която е знаела, например таен брак между тях? Само преди три години дворът жужеше от клюки за скандалната връзка на младия принц с нея.

Корбет се изправи и отиде да седне на един от троновете на монахините. Ако можеше да се докаже, помисли си той, че или кралят, или синът му са замесени в убийство, скандалът щеше да разклати английския трон, да предизвика суматоха в чужбина и да постави Едуард Английски право в ръцете на Филип Френски. Писарят се усмихна мрачно. Познаваше Филип — неговия показен морал и тайните му злостни амбиции. Той не би се поколебал да размъти калните води на английския двор, а неговият пратеник и главен екзекутор, Амори дьо Краон сега беше в Англия. Но дали той би потърсил тукашен убиец или вече е имал внедрени агенти? Или пък убиецът е бил някой, който няма никаква връзка с мрачния свят на английския кралски двор? Като отец Рейнар, свещеник, който се смята за оръдие на Божия гняв…

— Мастър Корбет, да не искаш да се присъединиш към нашия орден?

Писарят вдигна поглед. Лейди Амелия седеше до преградата между нефа и олтара.

— Милейди — изправи се Корбет, — приеми моите извинения. — Това място е тихо и подходящо за размисъл.

Игуменката бавно се приближи, играейки си с прекалено пищния сребърен шнур, усукан около кръста й.

— Седни — каза тя уморено.

Корбет остро я изгледа, докато тя се отпусна на един трон.

— Какво мислиш за проповедта на отец Рейнар?

Корбет сви рамене.

— Разбрах я като гневно предупреждение към богатите.

— Той имаше предвид нас — отвърна лейди Амелия. — И изобщо не беше справедлив.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние не сме орден, който се е обрекъл на бедност. Предоставяме убежище на жените, които не могат да оцелеят в суровия свят на мъжете. Знаеш ли какво е да бъдеш омъжена за човек, когото мразиш, или да си принудена сама да се издържаш? Познаваш кралския двор. Ние сме като фазани, на които е позволено да си играят под гнездото на орлите. Църквата се контролира от мъже, мъжете водят войни, строят кораби и обикалят моретата. — Тя въздъхна. — Дъщерите на Сион са изгнаници. Затова лейди Елинор беше изпратена при нас.

— Харесваше ли ти тя?

— Беше затворена, четеше, разхождаше се, включи се в обичайното ни ежедневие. Беше тъжна млада жена, която не успя да преживее удара от внезапното си изпадане в немилост. Не исках да я пращат тук, но волята на краля беше непреклонна. Отначало и тя се противопоставяше, но след двете години, прекарани тук — игуменката направи гримаса — беше станала една от нас.

— Тогава защо не ми кажеш истината за смъртта й?

Лейди Амелия стрелна бързо Корбет с поглед й той забеляза колко е привлекателна, когато не излъчва високомерие и надменност. Тя се протегна и избърса тънкия слой прах от повърхността на молитвеното столче пред себе си.

— Ти си проницателен човек, Корбет. Чудех се кога ще ме притиснеш.

— Милейди, аз съм кралски писар. Задавам въпроси от името на Негово величество. Длъжна си да им отговориш.

— По-добре ела с мен.

Тя нежно хвана изненадания Корбет за китката и го поведе към високия олтар. Подвързаното в червенозлатисто евангелие все още лежеше по средата му. Игуменката сложи дългите си, тънки пръсти върху корицата.