Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Проклети бъдете! — започна францисканецът. — Вие, богатите и разглезените, които не обръщате внимание на нуждаещите се, на бедните — затворници в тъмниците, изградени от вашето богатство. Онова, което те изкарват с пот на челото, ви го дават като наеми и десятък, затова им остава само овесена каша за децата им, които плачат от глад. — Той вдигна ръкавите на расото си, разкривайки силните си мургави китки и полузатворил очи се залюля напред-назад. — Проклети да сте, разглезени богаташи, които не обръщате внимание на селяните, а те се боят да ви молят! Тези, които стават посред нощ, за да се трудят!

Корбет погледна към редиците на монахините. Дори най-задрямалите се бяха събудили.

— Проклети да сте с вашите скрити страсти, вие, които не почитате Мадоната, а жадувате за тайните мистерии на Кралица Маб и развратът, предлаган от демоните, били те в човешки или дяволски образ. Нима не виждате поличбите? Сатаната идва и вече е оставил своя белег!

Корбет изправи гръб, виждайки гнева в очите на лейди Амелия — беше толкова явен, сякаш тя всеки момент щеше да излезе от църквата, докато литанията от проклятия на отец Рейнар набираше скорост. Сега очите на свещеника горяха фанатично, езикът му бичуваше богатите, но всъщност думите му бяха насочени към игуменката на Годстоу. Зад себе си Корбет чу как селяните се размърдаха и замърмориха одобрително. Ранулф открито се хилеше. Откровен грешник от канавките на Сьдърк, той имаше една добродетел — беше напълно лишен от лицемерие. Корбет се надяваше, че проповедта ще остане в паметта му и когато се върне в Лондон.

Най-после отец Рейнар свърши, даде последната си благословия и се пъхна в сакристията. Лейди Амелия стана, подви коляно пред стъпалото на олтара и поведе сестрите навън. Високомерието и арогантността им сега не бяха толкова явни. Никой не посмя да вдигне очи, докато минаваха през кораба. Само сестра Агата с палаво намигане към Ранулф показа одобрението си от онова, което францисканецът беше казал. Корбет остана седнал. Думите на монаха бяха достигнали и до него. Беше ли самият той, толкова постоянен в раздаването на кралската справедливост, готов да прояви същата и към своите селяни или беше забравил корените си? Спомни си думите на стария си другар, де Кувил, който сега работеше в кралските архиви в Уестминстър.

„Какво печели човек, Хюго — беше се изкикотил по-възрастният му приятел, — ако писарят радва своя крал, но погуби душата си?“

Корбет се усмихна и се размърда на пейката. Досега кралят нямаше от какво да бъде доволен. Острият му, вечно съмняващ се ум се опитваше да разбере какво се крие зад проповедта на отец Рейнар. Вярваше ли францисканецът, че лейди Елинор е била поразена от Бога? И ако беше така, дали Рейнар беше от хората, които страстно вярваха, че на божественото правосъдие трябва да се помага? Спомни си силните ръце и китки на монаха. Ако лейди Елинор беше убита, вратът й — майсторски счупен, а тялото подхвърлено в подножието на стълбите, човек като отец Рейнар би могъл да свърши тази работа.

— Какво мислиш за свещеника, Ранулф? — попита той.

Прислужникът му, вече полузадрямал, трепна, изправи се и се протегна.

— Нищо особено — прошепна той, съзнавайки, че думите му ще отекнат в храма. — Но виждал ли си как върви, господарю? С изправени рамене и вдигната глава. Струва ми се, че нашият францисканец е бил на военна служба. А малкият му пръст — видях, когато се облегна на амвона — е отсечен, има само чуканче. Освен това на китките му има морави белези — усмихна се Ранулф, сияещ от одобрението на господаря си. — Несъмнено отец Рейнар е въртял меча. Бих се обзаложил, че е също тъй добър с него, колкото е сладкодумен. Отдавна не бях слушал подобна проповед.

— Имаш набито око, Ранулф. Слушай, оседлай конете и потърси сестра Агата. Кажи й, че тримата ще се срещнем на Галилейската порта. Ще отидем до село Уудсток.

Ранулф хвърли последен алчен поглед из богато украсения храм и наперено излезе.

Корбет се загледа в светлината, която струеше през многоцветните прозорци. Какво имаме тук, чудеше се той… Богат манастир, приютил някога влиятелна куртизанка, прогонена от Уелския принц. Жената беше загинала при съмнителни обстоятелства. Тя не беше паднала по стълбите, беше умряла някъде другаде и тялото й беше преместено. Носеше се слух, че е страдала от гръдна болест.

Корбет си припомни онова, което бе забелязал, когато оглеждаше трупа. Вярно, че го бе огледал набързо, но не беше забелязал никакъв тумор, нито възпаление, никакъв признак на тежка болест. Не разбираше много от медицина, но Мейв му беше казала, че гръдните заболявания са обикновено смъртоносни и последиците от тях са изсушаване на плътта, тъй като страдащите спират да се хранят. Но Елинор беше добре гледана жена. Още повече, тя беше затворена в Годстоу през последните две години. Мейв също му беше казала, че гръдните болести обикновено убиват за няколко месеца, а лейди Елинор беше яла, пила и ходила на разходки, без да проявява слабост. Нямаше сведения или предположения да е била сериозно болна или на смъртно легло.