Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Госпожо — започна бавно той, — стаята, твоята особа… ако не бях сигурен в обратното, щях да си помисля, че се намирам в присъствието на кралицата.

Сестра Елизабет засия от удоволствие, остави бродерията си и подкани с жест Корбет да седне на малкото тапицирано столче до нея. След такова ласкателство, тя стана мека като глина в ръцете на му. Писарят й разказа накратко живота си, като излъга, че негова далечна роднина винаги говорела с възхищение за Годстоу и смятала да помоли игуменката да я приеме тук. На свой ред сестра Елизабет, всъщност словоохотлива старица, погълна историята като жаден чаша вода. Заговориха за миналото и пъргавият ум на Корбет насочи разговора в желаната от него посока.

Естествено, най-много от всичко сестра Елизабет се интересуваше от здравето си и последва литания за болежките и страданията й, дълга колкото псалм, затова обсъдиха различни еликсири — как конска кръв, смесена с косми от невестулка, е сигурен лек срещу ревматизъм и че прах от копито на лос лекува и най-силната мигрена. Най-после Корбет насочи разговора към съдбата на лейди Елинор. Сестра Елизабет стисна устни, сякаш беше най-добре осведомената по въпроса и най-накрая сподели ценното си мнение.

— О, да — възкликна тя. — Лейди Елинор имаше толкова силно възпаление на гърдите, че лорд Едуард й изпрати специални прахове.

— Според слуховете — прекъсна я Корбет — това е било отрова.

— Глупости! — възрази с треперещия си глас старата монахиня. — Игуменката и сестра Агата ги опитаха и нищо лошо не им се случи — добави тя тъжно, сякаш би желала да е обратното.

— А какво беше настроението на дамата — попита Корбет. — Беше ли меланхолична?

— О, да, горкичката. Изоставена от любовника си, тя скърбеше за него.

— Мислиш ли, че смъртта й е била нещастен случай?

— Би могло. Коридорът беше тъмен, а ти си видял колко са стръмни стълбите. Вечно се оплаквам от тях.

— Видя ли тялото й?

— Да, да. Изглеждаше сякаш е заспала, като се изключи синината на шията й и неестествено изкривената глава.

— Но не смяташ, че е било злополука, нали? Как би могла да падне по стълбите? Дори и в тъмното, сигурно ги е познавали добре.

Старата монахиня навлажни устните си и се приведе към него.

— Прав си. Може да се заключи само едно — прошепна тя и се наведе толкова близо, че главите им почти се допираха. — Самоубийство — изсъска тя.

Сърцето на Корбет отчаяно замря. Пак същата теория!

— Тогава защо е била облечена и с качулка на главата? — попита той. — А и някой би трябвало да чуе вика й или шума от падането по стъпалата. Все пак, с покойната сестра Марта сте били там.

— О, да — монахинята се облегна назад триумфално. — Но си легнахме. Винаги го правим, след като някоя послушница ни донесе храната. Пък и сградата е стара, скърца и стене през цялото време.

Корбет отчаяно прехапа устни. Ако не са могли да чуят лейди Елинор да пада, как можеше да е толкова сигурна, че никой не е влизал в сградата? Но имаше ли значение? Едва ли лейди Елинор би оставила някой да се промъкне в стаята й.

— Но качулката от главата й изобщо не е била разместена — направи той още един опит.

Очите на монахинята се присвиха и Корбет усети, че ако продължи да настоява, ще пробуди съмненията й.

— Не знам защо хората продължават да клюкарстват за това! — Отсече сестра Елизабет. — Тук е толкова студено и влажно. Обичайно е в есенните вечери дамите да се обличат по-дебело.

— И вие я видяхте? — попита той усмихнат. — Със сестра Марта, Бог да я прости.

— Точно така. Сестра Марта беше при мен. Често идваше тук. Обичахме да седим и да гледаме как сестрите се приготвят за вечерня. — Тя посочи към прозореца. — Оттук. Онази вечер — сестра Елизабет се размърда и напъха един сладкиш в устата си толкова бързо, че Корбет едва го видя — седяхме тук и видяхме лейди Елинор да минава. Беше си сложила качулката и завиваше зад църквата. Извикахме я и тя се обърна. Каза ни, че отива на разходка и ни помаха.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Обърна се и помаха с ръка.

— И сестра Марта също ли я видя?

— О, да.

— А сестра Марта беше твоя приятелка?

— Да. Помагах на бедното създание. Тя беше дъщеря на обикновен йомен — добави тя покровителствено.

— Кой?

— Сестра Марта. Образованието й не беше завършено, затова често й помагах. Имаше какво да научи за духовния живот, а аз с удоволствие й давах съвети. — Старата монахиня поклати глава. — Винаги й казвах, че трябва се смири, да се моли повече.