Пол Дохърти - Принцът на мрака

Момичето отбягна погледа й.

— Може ли да видя трупа? — попита Корбет и рязко се изправи. — Лейди Амелия, трябва да видя тялото. Кралят настоява за това.

Игуменката отметна глава потресена.

— Каквато и да е била преди това, когато умря, лейди Елинор членуваше в нашия орден — отвърна тя.

— Милейди — Корбет осъзна, че Ранулф вече беше много близо до сребърните фигурки, — също така тя беше поданичка на краля и е загинала при загадъчни обстоятелства. Ако настояваш, ще ти покажа заповедите си.

Игуменката въздъхна.

— Трупът й е в дома на покойниците — отвърна тя тихо. — Намира се до църквата. Сестра Франсис, сестра Агата, заведете госта ни дотам.

Ранулф въздъхна с облекчение. Беше действал точно навреме и две от сребърните фигурки сега внимателно бяха скрити под жакета му. Когато Корбет кимна учтиво на игуменката и последва монахините навън, прислужникът тръгна след него. Излязоха на заслепяващата слънчева светлина; Ранулф подритваше буци пръст, Франсис и Агата се движеха леко и безшумно като сенки.

Монахините поведоха двамата мъже по тревата между красивите сгради от пясъчник към църквата. Зад нея, близо до стената и в края на прашната пътека се намираше домът на покойниците, изграден от червени тухли.

От време на време Корбет спираше да зададе на сестра Франсис някой и друг въпрос за Годстоу. Тя учтиво промърморваше нещо и се опитваше да продължи, но писарят беше настойчив и поддържаше разговора, докато се оглеждаше наоколо. Прислужници бързаха край тях, а наблизо няколко послушници окопаваха лехите с розови храсти и спретнатите участъци, засадени с билки.

Корбет си пое дълбоко дъх, отпускайки се на топлината на слънцето, полузаслушан в гукането на дивите гълъби в гората. Зад него, под стрехите на църквата, лястовиците мелодично чуруликаха край стените. Сестра Франсис, макар и сдържана, беше готова да отговори на всичките му въпроси. През цялото време тя наблюдаваше мълчаливата Агата. Корбет долови предупреждение в очите на възрастната монахиня — по-младата сестра не биваше да казва нищо повече, отколкото изискваше възпитанието. Корбет погледна още веднъж към синьото небе и се приближи до Франсис.

— Всичко това са лъжи, нали? — попита той рязко. — Досега само ме лъжете. Нещо не е наред. Какво е то, жено? — Без да обръща внимание на стреснатата сестра Агата, той мълчаливо се наслаждаваше на притеснението на помощник-игуменката при това открито предизвикателство. — Имам пълномощията да раздавам правосъдие. Лейди Елинор не е паднала, нали?

Сестра Франсис отстъпи назад, лицето й се набръчка като сушена смокиня, а клепачите й трепкаха, докато търсеше отговор.

— Може да си прав, сър — промърмори тя. — Смятам, че лейди Елинор може да се е самоубила. Игуменката се опитва да скрие това. Нещо тежеше на лейди Елинор, но лейди Амелия не иска да приеме, че е било самоубийство, за да не я държат отговорна… знаеш какво може да се случи, ако се докаже, че е било така.

Корбет я изгледа с каменнп изражение. Сестра Франсис повиши глас.

— Лейди Елинор няма да може да бъде погребана на осветена земя. Това ли искаш, писарю? Да захвърлят тялото й в някой плитък гроб на кръстопът, за да не намери нещастната й душа никога покой? Така гласят църковните закони.

Корбет посочи към пътеката.

— Това ли е домът на покойниците?

— Да — отсече тя. — Върши си работата.

Корбет нареди на Ранулф да го изчака отвън и отвори незаключената врата. Вътре беше хладно, влажно, миришеше на земя и на нещо гнило. Писарят затвори вратата зад себе си. Усети как сянката на смъртта надвисва над собствената му душа. Подскочи, когато един прилеп, подплашен от шума, разпери тъмните си криле над наклонените греди и раздразнено изцвърча. През малко прозорче високо в стената проникваше оскъдна светлина. Две тънки восъчни свещи бяха запалени до обикновените брястови ковчези, всеки поставен на собствени подпори. Корбет отиде до по-близкия от тях, повдигна газеното було и отстъпи при вида на сбръчканото старческо лице, което се появи под него. Очите и устните бяха полуотворени, виждаше се синьо-черната вътрешност на устата. В мъждукащата светлина на свещите старицата сякаш се канеше да стане. Корбет си спомни, че игуменката му беше казала за възрастната монахиня, умряла рано тази сутрин. Пое си дълбоко дъх, покри я отново с воала и се приближи до другия ковчег.

Както беше обичаят, капакът още не беше сложен — това щеше да стане непосредствено преди погребалната служба. Воалът вече беше отметнат и Корбет затаи дъх при вида на студената красота на младата жена. Тя имаше сребристорусата коса на Мейв и съвършени черти. Корбет си помисли, че щом лейди Елинор е мъртва от шест дни, манастирът не е пожалил средства за най-добрите балсаматори, за да запазят тялото й до погребението. Той прошепна кратка молитва, искайки прошка от духа на мъртвата жена. Свали воала още по-надолу, взе свещта и разгледа гърлото на мъртвата. В основата му, от двете страни имаше малки жълтеникави петна. После Корбет изцяло отдръпна воала и едва не изпищя от ужас, когато зад него внезапно прокънтя глас: