Корбет потупа коня си и той неспокойно се размърда при звука на манастирската камбана, която призоваваше послушниците от полята зад стените на обяд. Манастирът представляваше голяма постройка от жълт камък, изкопан от местните кариери. Главната сграда, на два етажа, беше построена във вид на квадрат около манастирския двор. Зад нея се намираше църквата, с покрив от червени плочи и две камбанарии. Корбет разпозна и другите сгради — лечебницата, спалните на послушниците, помещението за събрания на манастирското ръководство над трапезарията, къщата на игуменката от другата страна на църквата и най-отзад, сгушени до стените — пивоварната, пещта и други външни постройки. Царство на спокойствие, размисъл и молитви, помисли си Корбет. Трудно му беше да го възприеме като място, затънало в кръв и интриги.
— Ранулф — обърна се той към прислужника си, — Годстоу е манастир за жени, които са се посветили на Бога. Дръж се прилично и помни, че нищо няма да е такова, каквото изглежда. Впрочем, какво носеше в торбата, която свали снощи в кръчмата?
— Нищо, мастър — погледна го Ранулф с невинно ококорени очи.
Корбет изсумтя и те препуснаха надолу по хълма към главния вход. Ранулф дръпна звънеца и ритна страничната врата. Върлинест мъж с бяло като сняг лице, мътни очи и червен като главня нос отвори малката вратичка и излезе, като я притвори зад себе си.
— Какво искате? — рязко попита той. Изгледа мургавото лице на писаря, забеляза скъпия подплатен жакет, вълнения панталон и испанските ботуши за езда и добави по-учтиво: — Искам да кажа, по каква работа идвате?
Двама войници със златистосините униформи на Уелския принц, въоръжени с мечове и ками, застанаха зад него. Лицата им бяха скрити зад забралата на коничните им шлемове.
— Разкарайте се! — извика единият от тях. Олюляваше се леко и дори застанал зад Корбет, Ранулф усещаше миризмата на ейл.
Корбет пришпори коня, извади крак от стремето и притисна пазача към стената.
— Казвам се Корбет — обяви той тихо. — Хю Корбет, старши писар в канцлерството и специален пратеник на краля в манастира Годстоу. Държа се учтиво с вас, но лошите ви маниери ме отвращават. А сега — обърна се той към пазача, — или ще отвориш вратата, или ще убия някого от вас. Да пречиш на работата на кралски пратеник е държавна измяна.
Корбет махна крака си и двамата войници побягнаха като зайци, докато Червеният нос бързо отключи една от големите врати и ги поведе навътре. Дори не спря да я заключи след тях, толкова бързаше да им покаже конюшнята. След това един от войниците, мърморейки несекващи извинения, ги отведе до жилището на игуменката.
Очевидно слухът за разправията при вратата вече беше стигнал до лейди Амелия, защото тя ги очакваше в хладната си стая на горния етаж. Стените бяха боядисани в синьо, дървеният под — лъснат, а на овалните прозорци имаше стъклописи. Игуменката седеше в средата на помещението на любимия си стол, който наподобяваше трон. Когато Корбет влезе, тя се изправи и му протегна изящната си ръка за целувка.
— Добре дошъл, мастър Корбет. Чухме, че си дошъл, извини ни за посрещането. — Тя се усмихна неискрено. — Напоследък идват толкова много любопитни. Смъртта на лейди Елинор непрекъснато привлича посетители. Но, както казах, ти си добре дошъл, мастър Корбет. Мислех, че негово величество ще изпрати… — Гласът й заглъхна.
— Някой по-високопоставен от писар ли, милейди?
Тя кимна.
Корбет погледна високомерното лице, обградено от бялата колосана пребрадка — пронизващите очи, арогантния нос и тънките устни. Лейди Амелия ухаеше на парфюм, билки и още нещо — тежък, натрапчив аромат. Тази жена, помисли си Корбет, би убила, ако са заложени честта или гордостта й. Тя не обърна внимание на отговора му, а учтиво представи двете си заместнички, които седяха от двете й страни като кучета-пазачи — сестра Франсис, висока, слаба и суха, с жестоки очи, кисело изражение и сгърчени устни и сестра Катрин — хубава, пълничка и дяволита, с весело лице и чувствена уста, макар очите й да приличаха на черни камъчета върху розовото лице. Лейди Амелия посочи стол на Корбет, после плесна с ръце и един прислужник донесе чаши с малвазия (десертно вино, произведено за първи път в Гърция, а впоследствие и на о-в Мадейра. — (Бел. ред.)) и чиния захаросани плодове. На Ранулф не обърна внимание и го остави да стои прав зад господаря си. Той преглътна гордостта си, докато изучаваше монахините. По дяволите, каква нечестива троица бяха те! Сестра Катрин привлече вниманието му — тя внимателно изучаваше Корбет и непрекъснато облизваше устни с розовото си езиче. В себе си Ранулф се усмихна — виж я ти палавницата, помисли си той и се размечта какво би станало, ако беше с нея в някоя малка, уютна стая. Игуменката се намести удобно и си позволи лека усмивка, преди да си вземе от сладките.
Читать дальше