Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Какви са заповедите на негово кралско величество? — попита тя.

— Негово величество иска изчерпателно обяснение за смъртта на лейди Елинор.

Лейди Амелия направи гримаса.

— Скърбим за смъртта на лейди Елинор, както и за тази на нещастната сестра Марта. Една от монахините — добави тя бързо, забелязвайки учуденото изражение на Корбет, — беше намерена удавена във ваната си тази сутрин. Помни, мастър писарю, в разцвета на живота ни, смъртта ни дебне.

— Да, но зависи как точно идва смъртта.

— В случая с лейди Елинор, като злополука.

Корбет намести колана си и се настани по-удобно.

— Страдаше ли тя от меланхолия? — попита той.

— Малко. Често са я чували да се моли да бъде излекувана от болестта си. Имаше заболяване на гърдите. Сестра Катрин? — обърна се тя към жизнерадостната си заместница.

Пълничката монахиня сви рамене, сякаш отърсвайки се от някакъв блян.

— Лейди Елинор — поде тя, — имаше болни гърди. Принцът й изпрати лекарства.

— Лично ли ги донесе? — попита Корбет.

— О, не.

— Имала ли е посетители?

— Разбира се, че не! — отсече лейди Амелия. — Това е манастир, а не хан!

— Ами лекарствата — защо принцът се е загрижил толкова?

— Принцът е грижовен човек.

— Откъде знаеш?

— Баща ми беше иконом в двореца му.

— Ето защо са те направили игуменка.

— Естествено. — Усмивката на лейди Амелия угасна. — Но бях одобрена и от епископа, и от общността.

Корбет забеляза как сестра Франсис стисна устни в тихо, но изразително опровержение на думите й.

— А лекарствата?

— О! — обади се сестра Катрин. — Предписани са от лекар в Лондон и приготвени от най-добрия аптекар.

Лейди Амелия забеляза проблясъка на съмнение в очите на писаря и си наложи да се усмихне по-искрено. Трябваше да бъде предпазлива в отговорите си. Бяха я предупредили за този любопитен писар, за бързите му въпроси и репутацията му на неподкупен. Да, той не беше просто дребен чиновник. С гарвановочерна коса, язвително изражение и умни очи, той сякаш не вярваше на нищо от това, което му беше казала. Може би нападението беше най-добрата защита. Тя щеше да бъде рязка като него.

— Внимавай, мастър Корбет, принцът може да е приключил връзката си с лейди Елинор, но й мисли доброто. Лекарствата бяха отвари, а не отрови.

Тя щракна с пръсти и сестра Катрин отиде до малкия шкаф, обкован с желязо, откъдето извади една торбичка и я подаде на игуменката. С приковани върху Корбет очи, тя отвори кесийката, изсипа част от белия прах вътре върху дланта си и го облиза с върха на езика си, като прочисти устата си с глътка вино.

— Ето, мастър Корбет, взех от същото лекарство, което принц Едуард изпрати на лейди Елинор и не умирам.

Корбет се намръщи.

— Много добре. Ти ли намери тялото?

— Да, след вечерня. С монахините отидохме в трапезарията да се подкрепим, както е обичайно, преди да си легнем. Аз и двете ми помощнички влязохме в сградата на манастира през главния вход. В коридора беше тъмно, гореше само една факла. Открихме лейди Елинор в подножието на стълбите. — Игуменката погледна право към Ранулф, сякаш за пръв път забелязваше съществуването му. — Изглеждаше заспала — промърмори тя.

— Но как може жената да е паднала по стълбите, без качулката от главата й да падне? — попита Корбет.

— Чух доста излишни забележки по този въпрос — рязко отвърна лейди Амелия. — Просто беше здраво пристегната.

— И никой ли не я е чул да пада?

— Нямаше кой да я чуе.

— Освен сестри Марта и Елизабет? И едната от тях е вече мъртва.

— И двете бяха съвсем глухи! — отсече лейди Амелия.

— Какво стана после?

— Изпратихме пазача в Уудсток, за да съобщи на принца.

— И какво направи той?

— Милорд Гейвстън дойде, за да се увери, че всичко е наред, доколкото беше възможно при тези обстоятелства. Остави пари за погребението и ни предаде нарежданията на принца лейди Елинор да бъде погребана тук. — Тя сви рамене. — И това беше всичко.

— Беше ли прегледано тялото от лекар?

— Не, пък и защо? Лейди Елинор беше мъртва.

— Коя беше най-близката приятелка на покойната?

Лейди Амелия се усмихна триумфиращо, сякаш беше спечелила точка.

— Чудех се кога ще ми зададеш този въпрос.

Тя кимна към сестра Франсис, която излезе и се върна почти веднага, придружена от друга монахиня. Новодошлата застана на вратата. Корбет можеше да прецени само височината й, тъй като лицето и тялото й бяха скрити от пребрадката и униформата.

— Мастър Корбет, мога ли да представя сестра Агата?