Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Сестрите го смятат за безвредна магия, но като всички мъже отец Рейнар смята, че жените са лекомислени създания и лесно могат да изпаднат под влиянието на един камък.

— Къде отиде сестра Франсис? — попита Корбет по-рязко, отколкото възнамеряваше.

Младата монахиня палаво се усмихна.

— Каза, че си има по-важна работа, отколкото да пристъпва от крак на крак, чакайки разни писари. — После стана сериозна. — Не искаше да ви обиди. Покани ви да останете и отиде да приготви стаята за гости. Ще ни гостувате, нали?

Корбет погледна Ранулф.

— Като стана дума за пристъпване от крак на крак, ако заобиколиш манастира, близо до конюшните ще намериш каквото ти трябва.

Прислужникът му почервеня от притеснение.

— Мислех, че не си идвал преди в Годстоу, мастър.

— Не съм, но когато влязохме, забелязах един коняр да бърза в тази посока, а малко по-късно да се появява с облекчение, изписано върху лицето. Тръгвай! После се погрижи за багажа ни!

Той изчака, докато Ранулф се отдалечи толкова, че да не може да ги чува.

— Сестра Агата, не искам да злоупотребявам с пълномощията си, но бих искал да разпитам и другата монахиня, сестра Елизабет. — Той посочи към дома на покойниците. — Току-що видях трупа на приятелката й.

— Разбира се — усмихна се сестра Агата. — Сигурна съм, че майката игуменка е съгласна.

Тя го поведе покрай покоите на игуменката към предната част на главната сграда, после по широкото стьлбище към преддверието — огромно, зловещо пространство, заето почти изцяло от голямото дървено стълбище с тъмни перила от двете страни.

— Тук умря лейди Елинор — прошепна сестра Агата и посочи едно място в подножието на стълбите.

— Как беше открита? — попита Корбет. — Искам да кажа, в какво положение беше тялото й?

— Всъщност не знам. Намери я майката игуменка и изпрати да ме повикат от трапезарията. Когато пристигнах, те бяха нагласили тялото в по-приличен вид.

— Какво си помисли, когато я видя за пръв път?

— Че е припаднала.

Корбет забеляза, че младата монахиня отмести поглед и вдигна белия си, дантелен маншет към очите. Той нежно сложи ръка на рамото й.

— Съжалявам. Иска ми се да можех да ти помогна…

Сестра Агата се обърна, очите й потрепнаха като две тъмни пеперуди и срещнаха неговите. Тя промърмори някаква благодарност и като вдигна полите на роклята си, поведе Корбет нагоре, давайки му възможност да се наслади изцяло на прелъстително поклащащите се бедра и елегантните й, тънки глезени. Когато изкачиха стълбите, тя зави вляво по дълга мрачна галерия и спря пред огромна, обкована с метал врата.

— Сестра Елизабет! — извика тя и почука настоятелно. — Имаш посетител, мастър Корбет.

— Влез, влез!

Гласът беше дрезгав и пронизителен. Сестра Агата бутна вратата и Корбет влезе в голяма, но мрачна стая, осветявана само от слабата слънчева светлина, идваща от разделения на малки квадратчета прозорец, който гледаше към манастирския двор. Корбет долавяше слабите звуци от дейността на малката общност; работниците, които се връщаха от полето; цвиленето на конете от конюшните и бъбренето на монахините, които се припичаха на слънце преди да дойде време за служба.

Стаята беше обзаведена със скъпи вещи и макар времето все още да беше топло, тук бяха донесени мангали с пукащи въглища. Покрай стените имаше шкафове, през чиито витрини се виждаха украсени с филигран сребърни и златни бокали и чинии. Корбет благодари на Бога, че Ранулф не е с него: пръстите сигурно биха го засърбели близо до толкова много богатство. В единия ъгъл имаше преса за дрехи и през хитроумно изработените й врати се виждаха рокли, наметки и други дрехи, които подсказваха, че сестра Елизабет е жена, посветена толкова на външния свят, колкото и на отвъдния. В другия ъгъл имаше легло с балдахин, с поръбена с кожа покривка, резбована облегалка за главата, снежнобели възглавници и завивки в червеникавокафяво и сребристо. Корбет беше чувал за разкоша в някои религиозни институции, но никога не го беше виждал с очите си. Погълнат от обстановката, писарят не беше забелязал дребната фигура, седнала до един от мангалите.

— Кой си ти, сър?

Бледото, пухкаво личице под тежката кестенява коса беше едновременно ядосано и разтревожено.

Корбет приближи и се вгледа в сестра Елизабет. Тя отвърна на погледа му; малките й очички напомняха набучени в тесто зърна касис, а лицето й беше напрегнато и кисело, сякаш непрестанно надушваше неприятна миризма. Корбет се усмихна и в замайваща проява на учтивост направи поклон, на който биха завидели повечето от професионалните придворни.