Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Ранулф! — промърмори той. — Моля те, постарай се да върнеш по някакъв начин сребърните фигурки на майката игуменка.

— Да, мастър.

На другата сутрин Корбет стана рано, пробуден от манастирската камбана. Изми лицето и ръцете си в дълбоката медна купа, поставена върху масата, облече се и събуди Ранулф за ранната утринна служба. Въздухът беше изпълнен с мъгла, докато Корбет вървеше към малката ферма на територията на манастирските земи. Чуваше лакомото сумтене на гладните свини; един селянин се провикна към синовете си да оставят мотиките и кирките и да отиват на църква. Монахиня с натежало от сън и бяло като сирене лице говореше с една от послушниците, натоварена с дрънчащи кофи, която току-що беше издоила кравите. Друга послушница, повдигнала роклята си, с навити над лактите ръкави, които разкриваха мургави, здрави ръце, бавно се отдалечаваше от кладенеца с преливащи ведра във всяка ръка, а до нея босоного, мърляво момиче караше стадо съскащи гъски обратно към курника.

Корбет излезе през отворената Галилейска порта и тръгна по сухата, прашна пътека, която се извиваше край манастира. Пое си дълбоко въздух, наслаждавайки се на приятния аромат. В гората отсреща росата още капеше от клоните на дърветата; кукувици, диви гълъби и дроздове пееха утринната си песен в тъмнозеления полумрак. Камбаната на манастира отново заби, отвличайки го от онази част от деня, която най-много обичаше. Писарят си пое дълбоко дъх, поглъщайки свежия утринен въздух. Прекрасна утрин, която му навяваше мисли за Лейтън. Той затвори очи, наслаждавайки се на покоя, докато се настройваше за предстоящите проблеми — трябваше да помни, че спокойствието на Годстоу прикрива мрачна, съдбоносна тайна, която заплашва самия крал.

Корбет отвори очи, потърка наболата си брада и като си обеща да се обръсне при първа възможност, отиде да подбере сънливия Ранулф.

Ако манастирът тънеше в разкош, то църквата би направила чест на всеки граф или благородник. Стените бяха покрити със сцени от слизането на Христос в ада, където освобождаваше нещастните души от ръцете на грозни демони, които изглеждаха още по-страшни заради кървавочервените си тела, покрити с черни кичури косми. Църквата се разделяше от тежка дървена врата, изцяло покрита с изящно резбовани ангели, светци и сцени от Стария и Новия завет. Докато минаваха през нея, майката игуменка величествено като епископ се запъти към трона си, посочвайки им пейката, където трябваше да седнат. Корбет се поклони и смъмри Ранулф, за да престане с мърморенето си за наглостта на някои жени.

Писарят седеше и се оглеждаше — виждаше пред себе си троновете на монахините, всеки в отделна дъбова ниша, с пейка и молитвено столче. В дъното се намираше мраморният олтар с цвят на слонова кост, сега покрит със скъпи тъкани. От двете му страни имаше тежки сребърни свещници със свещи от пчелен восък. Слънцето, което нахлуваше през малкия кръгъл прозорец, караше скъпите чаши и потири да сияят с почти ослепителен блясък. Корбет чу шум и се обърна. Селяните от фермата влизаха в църквата. Според обичая те не можеха да бъдат допуснати по-навътре от кораба, затова коленичиха в своите мръснозелени, кафяви или ръждиви дрехи върху покрития с плочи под.

Корбет ги оглеждаше и се връщаше назад във времето, сякаш те бяха призраци от собственото му минало. Баща му и майка му, прости селяни, някога бяха коленичили така, принудени от кралските закони и божиите заповеди да стоят отвъд дървената преграда. Имаха право само да гледат свещеника отдалеч, да изслушат проповедта му и да изучават картините, окачени край тях за духовното им израстване.

Издрънча звънче и отец Рейнар, в златисточервени одежди, излезе от сакристията и отиде до олтара. Застана в подножието на стъпалата, направи кръстния знак и започна встъпителния псалм:

— И ще се приближа до Божия жертвеник, до Бога на радостта и на моето веселие!

Корбет изучаваше монахините от двете страни, наблюдаваше напрегнато всяко лице поотделно. Повечето от тях бяха дебели, добре охранени и самодоволни. В копринената си униформа и поръбен с дантела воал, лейди Амелия се оглеждаше с цялото високомерие на благородничка; лицето на сестра Агата изглеждаше спокойно и съсредоточено в молитвата; макар Корбет да видя как тъмните й като маслини очи се стрелкат към него. Забеляза палавото й изражение. Сега отец Рейнар беше изкачил олтарните стълби и стоеше под зластистосиния балдахин, увиснал на кадифени шнурове от конзолните греди на покрива. Тайнството беше осъществено, Христос беше призован да се въплъти в хляба и виното. Корбет се размърда неспокойно в края на службата, когато отец Рейнар се качи на дървения амвон за проповедта си, отпуснал ръце върху огромния орел с разперени криле.