Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Задай ми въпросите си, писарю. Искам да ти помогна. Нямам какво да крия и с ръка върху Евангелието се заклевам да говоря истината. Когато тази история приключи, не искам да бъда свалена от поста си, защото кралят не е останал доволен, макар че отговорите, които ще ти дам, може да не му харесат.

Корбет се облегна на олтара.

— Страдаше ли лейди Елинор от гръдна болест?

— Тя твърдеше, че страда.

— Изпрати ли й принцът лекарства?

— Да. Опитахме ги и никоя от нас не пострада.

— Приемаше ли лейди Елинор посетители?

— Не, принцът никога не е идвал, макар разбира се, да изпращаше пратеници с писма и подаръци. Лейди Елинор винаги изгаряше писмата, а подаръците даряваше на манастира.

— Защо не беше на вечерня, когато умря?

— Не знам. Предишната седмица се държа доста странно, но ние решихме, че се дължи на болестта й.

— И си сигурна, че освен сестрите Марта и Елизабет всички са били на вечерня и после в трапезарията?

— Да, ти ме видя тази сутрин. Проверявам лично всяка от тях. Някои сестри като Агата и Франсис дойдоха тук малко преди вечеря. След службата отидохме в трапезарията. И там никой не липсваше. Помня, че сестра Агата четеше проповедите на свети Йероним, докато останалите вечеряха.

— А после? Ти и помощничките ти се върнахте в манастира и открихте тялото на лейди Елинор?

— Да и не.

Корбет рязко вдигна поглед.

Игуменката смело срещна очите му, стиснала Евангелието.

— Върнахме се в манастира — каза тя бавно. — Бях много разтревожена от продължителното отсъствие на лейди Елинор. Преддверието беше тъмно и пусто. Качихме се горе. Сестри Марта и Елизабет спяха дълбоко, както обикновено. Веднага отидохме в стаята на Елинор. Вратата не беше заключена и вътре беше тъмно. Тя лежеше на пода. Беше с наметка и здраво завързана качулка. Помислих, че е припаднала, но сестра Франсис я обяви за мъртва.

Игуменката отмести поглед.

— Уплаших се. Кралят ми беше поверил живота и сигурността на лейди Елинор, а аз не бях успяла да я опазя. Затова свалихме тялото й долу и го оставихме в подножието на стълбите, за да изглежда, че е паднала или се е самоубила. Повиках сестра Агата и изпратих за отец Рейнар. Това е всичко — прошепна тя.

Корбет почувства, че не го лъже, но онова, което му казваше, не беше цялата истина.

— Значи лейди Елинор е била убита?

Игуменката кимна.

— От кого?

— Не знам — промълви тя. — Всеки би могъл да изпрати убийци, които да се покатерят по стената и да издебнат шанса си.

Корбет се замисли над онова, което му беше казала: убийството обясняваше синините от двете страни на шията й и на крака, който явно е ударила в предсмъртната си агония. Корбет не се съмняваше, че нещастната жена е била убита от професионален убиец.

— Знаеш ли защо старата Марта е искала да те види? — попита той.

Лейди Амелия поклати глава.

— А какво е искала да каже със „Sinistra, non dextra“?

— Не — прошепна тя. — Но сестра Марта беше доста стара и често бръщолевеше глупости.

— Какво стана после?

— Отец Рейнар помаза тялото на лейди Елинор, а принцът изпрати слугите си да вземат всичките й бижута. Беше доста настоятелен. Жалко беше да видиш как оголват тялото й от красивите накити, особено пръстенът с огромния сапфир, който й беше подарил. Символ — саркастично добави тя — на неувяхващата му любов. Това е всичко, което знам, писарю.

Игуменката заобиколи олтара.

— Милейди — тихичко попита Корбет, — случвало ли се е нещо необичайно в Годстоу или околностите му през двете години, когато лейди Елинор беше тук?

Лейди Амелия се намръщи и огледа църквата.

— Да, две неща. — Тя бързо се извърна. — Първо, преди около година и половина бяха открити труповете на млад мъж и жена. Гърлата и на двамата бяха прерязали — голите им трупове бяха открити, захвърлени в плитко блато насред гората. Никой не ги разпозна, никой не потърси телата им. Не бяха открити нито дрехите им, нито някакви лични вещи. Мисля, че ги погребаха като бедняци в селското гробище. По онова време се вдигна доста шум.

— И никой не разбра кои са били? Или защо са били убити?

— Точно така.

— Какво друго необичайно се случи?

— Един французин, пратеник на френския крал, поиска позволение да ни посети и да ни изкаже почитта си. Крал Едуард много настояваше да не го допускам в манастира.

— Кога се случи това?

— Защо? — попита игуменката. — Познаваш ли го?

Корбет поклати глава и загледа как тя достолепно се обърна и излезе от храма. Едва тогава се усмихна. Разбира се, че знаеше кой е бил. Старият му враг, негодникът Амори дьо Краон, си пъхаше носа в неща, които не бяха негова работа.