Пол Дохърти - Принцът на мрака

— А сега тя е мъртва.

— Да, Бог да я прости. Аз открих тялото й.

Корбет се приведе напред.

— И как се случи?

— Умът на бедната старица беше объркан. Искаше да види игуменката, каза, че знаела нещо за смъртта на лейди Елинор. Казах й, че трябва да се изкъпе и да се облече подходящо. — Тя леко се усмихна. — Сестра Марта не беше особено постоянна в хигиенните си навици.

— Какво знаеше за смъртта на лейди Елинор?

— Говореше за нещо, което е видяла. „Sinistra, non dextra“ — имитира я тя. — „Лявата, не дясната.“ Не знам какво е имала предвид, така че не ме питай. По едно време ми се стори, че твърде дълго се къпе, затова отидох да я видя. Вратата на стаята не беше заключена и аз влязох. — Старата монахиня замълча с престорено съжаление. — Сестра Марта беше във ваната; краката й стърчаха навън като две тънки пръчки, а лицето й беше под водата.

— Забеляза ли нещо необичайно?

— Не, нищо, освен че едва не се подхлъзнах, когато изтичах навън. Имаше водна пътека чак до вратата.

— А нещо друго?

— Не — отсече тя. — Какво би трябвало да има?

Корбет съчувствено поклати глава и деликатно обърна разговора отново към копитото от лос и кръвта от невестулка, преди да се сбогува с най-тържествени обещания, че ако сестра Елизабет би била така добра да го приеме, той със сигурност ще я посети отново.

След като тя с благодарност го увери, че е така, писарят затвори вратата, върна се до стълбищната площадка и с един поглед отхвърли предположенията на монахинята. Ако лейди Елинор беше искала да се самоубие, нямаше нужда да се хвърля по стълбите. Един скок от прозореца или дори през парапета на галерията щеше да бъде също толкова успешен. Корбет стигна по притъмнелите коридори до покоите на лейди Елинор — поредица от свързани помежду си големи стаи, заемащи едната страна на коридора. Вратата не беше заключена, но той не откри нищо интересно, тъй като всички мебели и вещи вече бяха изнесени. Въздъхна и слезе на пръсти долу. Беше се надявал сестра Агата да го чака, но видя само една облечена в сиво послушница да шета в подножието на стълбите. Той бавно приближи главния вход.

— Мастър писарю!

Корбет си позволи да се усмихне лекичко, преди да се обърне.

— Какво има, сестра Агата?

— Добре ли мина разговорът със сестра Елизабет?

— Да.

— Чудесно.

Корбет забеляза, че младата жена се беше изчервила.

— Толкова рядко имаме посетители — объркано каза тя.

Корбет тръгна обратно.

— Мъчно ми е за теб, лейди, обгърната от присъствието на смъртта. Мога само да си представя колко самотна си и как скърбиш.

— Утре е празник — дръзко го прекъсна тя. — В местната църква. Жътва е. Трябва да отида при отец Рейнар за нафора — винаги настоява да използваме безквасните пити, които прави сам. Пътищата са…

— Лейди — меко я прекъсна Корбет, — за мен ще бъде чест да те придружа.

Сестра Агата тихичко го поведе обратно към къщата за гости, която беше от другата страна на манастира и го въведе в приятна, удобна стая с немного мебели. Ранулф вече разопаковаше дисагите им. Сестра Агата ги остави с думите, че кухненската прислужница ще им донесе храната тук, тъй като правилата забраняваха посетители в трапезарията. Корбет седна на леглото и си събу ботушите. Изчака стъпките на монахинята да заглъхнат в далечината, преди да проговори.

— Е, Ранулф, какво мислиш?

Прислужникът му се свлече на леглото срещу него.

— За дами, които са толкова загрижени за другия свят — подигравателно каза Ранулф — те май се интересуват прекалено много от този. Да му се не види, господарю! Че те си живеят като истински принцеси!

— А за смъртта на Лейди Елинор?

— Мисля, че всички лъжат и го знаят. Майката игуменка може да е арогантна крава, но също е много изплашена.

— Друго?

— Помощничките й — сестрите Франсис и Катрин — се мразят. Забеляза ли, че почти не се поглеждат? — Ранулф направи гримаса. — А ти какво мислиш, мастър?

— Смятам, че лейди Елинор не е паднала по стълбите. Ако беше така, цялото й тяло щеше да е в синини, докато сега имаше само две на врата и една на крака. Била е убита някъде другаде и трупът й е бил поставен в подножието на стълбите, за да наподоби злополука. Мисля също — добави той тихо, — че старата монахиня е била убита във ваната си, защото е видяла нещо, макар един Бог да знае какво всъщност се е случило.

Корбет легна и се опита да подреди бъркотията от факти в главата си. Една прислужница им донесе купи с горещ бульон, малки бели хлебчета и студено месо от фазан, гарнирано с различни зеленчуци и билки. След като се нахраниха, Ранулф отиде на разходка и се върна възхитен от богатството и разкоша, които беше видял. Корбет се загледа в тавана. Чудеше се как е Мейв. Можеше ли да се справи сама? Щеше ли да се оправи с управителя и с бирника? Утре трябваше да се събере съдът на имението — Джон Хейуд молеше за отпуск, защото щеше да жени дъщеря си в съседното село. Уилям Атууд искаше да изпрати сина си на училище. Зайчарят Хик беше нарушил нарежданията да се използва мелницата на имението и беше смлял житото си у дома. Можеше ли Мейв да се справи с тези проблеми? Навън притъмня. Очите на Корбет натежаха. Чуваше лая на ловуваща лисица, както и шумоленето на Ранулф, който се приготвяше за лягане.