Пол Дохърти - Принцът на мрака

— И никой повече не ги видял живи? — попита Корбет.

— Прислужницата също така смята, че собственикът на „Бикът“ е бракониер.

— Така ли?

Ранулф се усмихна.

— Каза, че той се е срещнал с някого от манастира през нощта, когато умряла лейди Елинор и че отец Рейнар ходил до Годстоу, а после изчезнал и се върнал чак на другата сутрин.

Корбет се облегна на дългата възглавница, служеща за подложка и се загледа в тавана.

— Не сме разпитали само нашия пазач-пияница. Може би той ще хвърли нова светлина върху тази загадка. — Той погледна към Ранулф. — Искаш ли да погуляеш до по-късно тази вечер?

Прислужникът кимна, остави чашата, взе наметката си и слезе долу. Въздъхна с облекчение, когато чу Корбет тихичко да свири на лютнята, която винаги носеше със себе си — знак, че господарят му е доволен; че е вглъбен в собствените си мисли и че не го наблюдава зорко. Кръчмарската прислужница изглеждаше обещаваща млада жена, а той трупаше сребро от продажбата на екзотичните си лекове на селяните и гостите в „Бикът“.

Навън беше вече тъмно и доста студено, когато Ранулф притича покрай стената към къщичката на пазача, която се намираше близо до портата. Почука лекичко на вратата и Червеният нос му отвори. Ранулф надзърна през рамото му. В стаичката двамата пазачи от свитата на принца седяха на една маса, увлечени в нещо по-различно от виното. Ранулф видя заровете и се усмихна.

— Добър вечер, господа! — провикна се той. — Скучно ми е, а не мога да заспя. — Той подрънка монетите в кесията си. — Ще си платя за чаша вино, а имам и зарове, но са ми нужни уроци, за да схвана тънкостите на играта.

Пазачът и двамата войници го приветстваха като отдавна изгубен брат. Ранулф се просна на пейката и сложи на масата една сребърна монета.

— Това е за виното. — Той се усмихна. — А ето ги и заровете ми. Купих ги в Лондон, но господарят ми…

Гласът му заглъхна, докато домакините вкупом го успокояваха. И така, „обучението“ на Ранулф започна. Той се преструваше на глупак и отначало изгуби, за да разпали апетита им. Но след час вече беше изпразнил кесиите и на трите си жертви. Войниците бяха толкова пияни, че едва ли осъзнаваха, че са били надхитрени и скоро се промъкнаха до сламениците си. Но пазачът носеше повече на пиене и Ранулф не хареса подозрителния поглед на мътните му очи.

— Слушай — каза му той, — ще поделя с теб печалбата. Така ще бъде честно. Нали знаеш — късметът на начинаещия.

Пазачът протегна ръка.

— Но не веднага! Първо искам малко сведения за смъртта на лейди Елинор.

Пазачът потри уста с опакото на ръката си. Ранулф напълни отново чашите. Навън се беше появил вятър, който стенеше тихо из клоните на дърветата и носеше далечните крясъци на нощните животни от тъмната гора отвъд стените. Сламеният покрив на къщичката скърцаше жаловито, сякаш оплакваше ужасните тайни на манастира. Ранулф също се престори, че заспива. После въздъхна, изправи се и започна да събира печалбата си в малка кожена кесийка.

— Чакай! — Пазачът се изправи, залитайки. — Ще ти кажа тайната си. Но трябва да дойдеш с мен.

Ранулф се съгласи и подпирайки пияния пазач с една ръка и стиснал фенер в другата, тръгна в тъмнината. Вратата се блъсна зад него с гръмотевичен трясък. Ранулф погледна нагоре и изстена. Беше явно, че идва буря. Събралите се облаци скриваха септемврийската луна и прислужникът потръпна от внезапния вик на сова и злокобно-то кряскане на други нощни птици. Вятърът тихо виеше и под напора му дърветата се превиваха и шумоляха като призрачни сенки, дебнещи в тъмнината. Ранулф се уви по-плътно с наметката, спря и погледна назад към огромната сграда на манастира, която се очертаваше на фона на небето. Никъде не светеше. Той почувства как чистият въздух прогони винените пари от главата му и зарязвайки всякакви преструвки, започна да разпитва пазача за онова, което му беше намекнал. Отначало човекът се съпротивляваше, но Ранулф беше настоятелен. Най-накрая пазачът се отдръпна от него.

— Добре, ще ти кажа — изфъфли той.

Ранулф се остави да го води към Галилейската порта. Известно време пазачът стоя пред нея, мърморейки и ругаейки, докато дрънчеше с огромната си връзка ключове, но най-после намери онзи, който му трябваше и те излязоха на обляната в лунна светлина пътека, която се виеше като сребърна нишка между надвисналите дървета. Вървяха известно време, после пазачът рязко се обърна и пое по друга пътека, която навлизаше в гъстата, тъмна гора. Мястото изглеждаше злокобно, макар пазачът да предизвикваше смях със залитането и пиянските псувни; не спираше да вика Ранулф и да го кара да вдигне по-високо фенера. Бяха изминали поне три мили, когато излязоха от гората на друга пътека, която очевидно водеше към кръстопътя.