Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Какво ще правим днес, мастър?

Корбет замислено дъвчеше малкото ечемичено хлебче, взето от покритата с бяла ленена кърпа кошничка.

— Вярваш ли в ада, Ранулф? — внезапно попита той.

— Разбира се, мастър. Защо?

Корбет посочи към единствения стъклописан прозорец в стаята, където художникът беше изобразил демони с яростно светещи очи и излизащи от устата и ноздрите им пламъци, които разкъсваха плътта на грешниците с нажежени до червено щипци и пронизваха телата им с искрящи железни пирони, докато други пребиваха нещастниците с камшици. Ранулф заразглежда сцената с любопитство и по гърба му полазиха тръпки, докато гледаше как хвърлят прегрешилите в разпалени пещи, казани с вряща мазнина, или ги разпъваха на огромни въртящи се колела от каруци. В дъното на картината змии, дракони, противни жаби и гнусни червеи се събираха, за да се нахранят с прокълнатите.

— Ако гледаш достатъчно дълго тази картина и ти ще повярваш в него, мастър — промърмори Ранулф. — Защо питаш?

Корбет замислено отпи от бокала си.

— Спокойно място е Годстоу — отвърна му той. — Само се заслушай, Ранулф.

Прислужникът се обърна, погледна през отворената врата и долови шумовете на раздвижващата се църковна общност, която се занимаваше с обичайната си работа — подрънкването на ведрата с мляко; тракането на колелата на каруците и прокрадващото се на фона на звучните птичи песни пеене на монахините от манастирската черква.

— Какъв покой! — продължи Корбет. — И все пак, аз смятам, че самият сатана, Принцът на мрака, е изскочил от ада, за да нападне това огряно от слънцето място.

Прислужникът потръпна.

— Знаеш ли, Ранулф — продължи Корбет, изтривайки устните си със салфетка, — когато бях малък, майка ми ме заведе да чуя един известен проповедник. Той описваше ада като врящо езеро, пълно с отровни змии. В него доносниците затъвали до колене. Развратниците — той хвърли лукав поглед към прислужника си — до шия, прелюбодей-ците и предателите — до очите. — Корбет се усмихна. — Помня тази проповед, защото баща ми, който никога не се смееше и дори не променяше изражението си, когато се шегуваше, се наведе и ми прошепна, че този проповедник разказва така убедително за ада, сякаш самият той е бил там.

Ранулф се усмихна и се успокои.

— Както и да е — продължи Корбет, докато закопчаваше колана с оръжието си на кръста, — онова, което помня е, че проповедникът беше всъщност кротък човек, който каза на майка ми, че Светата Майка-църква просто иска да сплаши своите деца, освен — Корбет присви очи и погледна през вратата — онези, които убиват, и особено синовете на Каин, които с хладнокръвна злоба планират смъртта на онези, които мразят. — Корбет млъкна. — Точно така е станало в Годстоу, Ранулф. Първо — той започна да изброява на пръсти — лейди Елинор Белмонт е била убита. Повярвай ми, това не е било инцидент, а хладнокръвно планирано и внимателно обмислено убийство. Второ, възрастната монахиня, сестра Марта, също е била убита заради онова, което е знаела. И смятам, че по един или друг начин тези убийства са свързани с двата трупа, открити в близката гора. — Той сериозно се вгледа в Ранулф. — Мисля, че е време да си поговорим отново с нашия приятел, пазача.

— Мастър!

— Да?

— Още не съм си допил виното — погледна го гневно Ранулф.

Корбет се усмихна и се облегна на рамката на вратата.

— Ще те изчакам, Ранулф. Но това не е истинският ти проблем, нали?

Ранулф вдигна очи от чашата.

— Не, мастър Корбет, не е. Кой е убиецът?

— Един Бог знае, Ранулф. Кралят? Принцът? Гейвстън? Любовникът на принца е способен на всичко. — Корбет въздъхна. — Или е някоя от монахините, а може би добрият енорийски свещеник. — Той замълча. — Готов ли си вече?

— Както винаги, мастър.

Корбет се усмихна и те тръгнаха към къщичката на пазача. Видяха с учудване, че той вече беше станал и се припичаше на слънце, седнал на пейката пред вратата, с половница ейл в ръце.

— Добър ден, мастър писарю. — Мъжът се изправи и съучастнически се усмихна на Ранулф. — Ще излизате ли?

— Добро утро и на теб — Корбет лекичко подритна ботуша му. — Да, бих искал да изляза и искам да ни покажеш мястото, където са били намерени двата трупа.

— Какви трупове? — Мъжът хвърли поглед към Ранулф.

Корбет се приведе и здраво стисна пазача за рамото.

— Не си играй с мен — прошепна той. — Преди около година и половина млад мъж и жена са били намерени голи, с прерязани гърла, в гората. По-късно си открил трупа на малко кученце наблизо. Взел си нашийника му, откраднал си закопчалката и си заровил останалото в подножието на една бесилка. — Корбет виждаше как страхът постепенно обхваща пазача. — Слушай — продължи той, — може да не си убиец, но си крадец. Ограбил си мъртъвците и си скрил сведения от шерифа и кралските съдии. Готов съм да забравя всичко това, ако се съгласиш да се поразходиш с нас през този хубав слънчев ден.