Пол Дохърти - Принцът на мрака

Корбет огледа зловещото, тихо мочурище.

— Ако листата на тези дървета можеха да говорят — промърмори той, — какви ли истории биха ни разказали?

Ранулф отново потръпна.

— Чудесно място за почивка — забеляза Корбет, — но не и да умреш тук.

— Не знам — обади се Ранулф и лицето му пребледня. — Познавах един стар моряк от Грейвленд. Разказваше, че по време на пътуванията си минал покрай плаващ остров, обитаван от ковачи-демони, които закалявали и изковавали душите на убийците. — Ранулф поклати глава. — Това място изглежда по-подходящо за тях, отколкото всеки остров — той погледна Корбет в очите. — Тук не ми харесва, мастър. Мирише на смърт.

— Тогава, мастър пазач — обяви писарят, — най-добре да си тръгваме.

Върнаха се до горската пътека, където Корбет освободи пазача. После заедно с поуспокоилия се Ранулф седнаха на един пън в края на гората.

— Какво имаме тук? — промърмори писарят, веднага щом мъжът се отдалечи достатъчно, за да не ги чува. — Двама пътници, издебнати от засада и убити в горско мочурище. Разбойници ли са били? — Той поклати глава. — Пазачът е прав, а обяснението на сестра Катрин е нелепо. Никой разбойник не би се крил толкова близо до кралски дворец или до известен манастир.

Ранулф шумно се оригна.

— Съгласен съм — каза той и добави. — И никой разбойник не би си направил труда да съблече до голо жертвите си — да, ще им свали бижутата и ще им вземе парите, но няма да ги остави съвсем голи, както ни ги описа пазача. Нито пък — заключи той — би се потрудил да крие телата. Щеше да си прибере ценностите и да офейка.

Корбет потърка брадичката си.

— Значи мистерията се задълбочава. Защо да ги убива, Ранулф? Защо просто не ги е ограбил и не е избягал? Сякаш — той замълча за миг — убиецът е искал да скрие кои са жертвите му. Взима им вещите, конете, а после хвърля голите им тела в блатото, само че те не потъват. — Той задъвка устната си. — Има и други загадки. Очевидно тези двама пътници не са били местни, но как тогава са знаели за тази пътека към потока, където биха могли да се освежат? И кой е бил толкова силен, че да надвие един здрав млад мъж, както и вероятно сравнително силна млада дама?

— Какво имаш предвид, мастър?

— Единственото логично заключение е, че са били подмамени, за да бъдат убити. Затова са ги завели до блатото. И все пак — Корбет остро се изсмя — нима доброволно са подложили гърлата си на убиеца? — Той се обърна към събеседника си. — Намираш ли някаква логика, Ранулф?

— Не, мастър. И аз си задавам същите въпроси. Кои са били? Къде са отивали? Очевидно не в манастира, защото там не са ги очаквали. — Ранулф шумно издиша. — И както казваш, мастър, как са ги примамили, за да ги убият и защо така лесно са се дали?

Корбет се изправи и отупа мъха от дрехите си.

— Загадка в загадката — промърмори той. — Но едно ще ти кажа, Ранулф, макар да нямам и най-мъничкото доказателство, смятам, че смъртта на тези млади хора е свързано с убийството на лейди Елинор Белмонт.

Прислужникът беше свел поглед.

— Мастър?

— Да, Ранулф.

— И сестра Катрин, и пазачът споменаха, че труповете са били открити в гората между манастира и двореца. Възможно ли е убиецът да е от едно от тези места?

Корбет поклати глава.

— Трудно е да се докаже, Ранулф. Както каза пазачът, телата може да са лежали там с дни, дори със седмици. Ако убиецът е бил от манастира, защо й е на една монахиня да убива двама пътници? Колкото до благородните лордове от двореца, те със сигурност биха си свършили работата по-професионално. — Корбет присви очи и се вгледа в небето. — Смятам, че убиецът е бил един. Човек, който е действал бързо, завлякъл е телата в блатото и е изчезнал. — Той направи гримаса и потупа Ранулф по рамото. — Но това също предизвиква въпроси. Би ли могъл един човек да надвие двама, очевидно здрави млади хора?

Ранулф стана и се протегна.

— В манастира се чувства някакво напрежение, мастър.

Корбет се намръщи.

— Естествено. Лейди Амелия не се радва на любовта на монахините. Сложила е край на малките им забавления, а в същото време е допуснала в манастира да бъде приета кралската блудница. А и ние познаваме нашия господар, краля. Сигурен съм, че някой ден ще накара лейди Амелия да си плати за поста.

— Къде отиваме сега, мастър?

— Мисля, че засега приключихме с манастира, а добрите хора от село Годстоу не знаят нищо интересно. Може би е време да посетим нашия благороден Уелски принц и лорд Гейвстън в Уудсток.