Пол Дохърти - Принцът на мрака

Ранулф изстена и затвори очи.

— Да — промърмори той. — А където е Гейвстън, там е и дяволът.

Крал Едуард Английски седеше в червената си копринена палатка в центъра на огромния лагер, разположен сред зелените поля край замъка Нотингам. Той слушаше шума на събиращата се войска: стрелци с кафяви жакети; тежковъоръжени конници с конусовидни шлемове, дълги копия и подплатени жакети; заповедите на сержантите; цвиленето на благородните бойни коне.

Кралят, който наскоро беше навършил шейсет години, седеше на един от големите сандъци със заплатите на войската и барабанеше по дървото. Надяваше се бароните да му доведат хората, от които имаше нужда. Възнамеряваше да поведе на север най-голямата армия, която някога беше събирал, да премаже бунтовниците, да обеси водача им, Червения Колин, да приклещи шотландците в техните долчинки и да изгори селищата им. Щеше да потопи Шотландия в море от пламъци и да даде на тези предатели урок, който никога нямаше да забравят. Само синът му да беше тук.

Сърцето на Едуард, закалено срещу сълзите на самосъжалението, заби малко по-бързо. Къде беше сгрешил? Обичаше момчето и винаги щеше да го обича. Може би то се промени след смъртта на майка си? Или беше очаквал прекалено много от него? Едуард затвори очи и си спомни онези златни лета, сякаш преди цяла вечност. Златокосият му син върви, олюлявайки се, през зелената морава към него, щастлив, че вижда баща си. И майка му, тъмнооката мургава Елинор. Исусе! Едуард здраво стисна очи, за да задържи видението. „Мили Боже“, запита се той, „защо ли тези спомени винаги имат сладко-горчив вкус?“

— Бих дал всичко, което имам — каза на глас, — ако можех да възстановя тогавашните ни чувства.

Настроението му рязко се промени и той яростно изскърца със зъби. Гейвстън щеше да попречи на това. Магьосникът, извратен син на перверзна майка. Едуард си беше мислил да го прогони, но тоза можеше да доведе до гражданска война. Синът му щеше да се опълчи срещу него, и мнозина биха го последвали с желание. Ако избухнеше гражданска война, шотландците щяха да нахлуят в северните погранични райони, уелсците — да се разбунтуват, а Филип Френски за седмица щеше да стигне с корабите си до Дувър. Но Едуард знаеше истинската причина да не прогони Гейвстън — не можеше да откаже нищо на сина си. Заради сините му очи с невинен блясък и спомените за по-добри, по-весели дни.

— Твое величество! Твое величество!

Едуард отвори очи. Джон дьо Варен, граф на Съри, стоеше разкрачен на входа на палатката, с половница бира в едната ръка и полуизядено парче пилешки гърди в другата.

— Подранил си, Джон.

Дьо Варен видя сълзите по бузите на краля и отмести очи.

— Каква е ползата за един крал, ако завладее целия свят, но изгуби сина си?

Дьо Варен го загледа безмълвно в отговор и Едуард се усмихна. Добрият Джон, помисли си той, с измамно честно лице и черно сърце. Добър воин, но лош водач. За него всичко можеше да се реши с бой. Често му беше предлагал да убие Гейвстън.

— Какво има, Джон?

— Нищо, освен дьо Краон.

Едуард вдигна очи към небето.

— Значи пратеникът на Филип ме е издирил — промърмори той.

— Зарежи сантименталното настроение, Твое величество! — дрезгаво каза дьо Варен. — Изтрий очите си като добро момче и грабни най-дългата си лъжица, защото самият дявол е дошъл на вечеря.

— Заради историята в Годстоу ли?

Дьо Варен кимна.

— Навярно. Слуховете растат бързо като плевели, а дьо Краон трябва да ги е посял. Предприел е истинска клюкарска кампания. Дори в града се говори, че принцът е убил любовницата си, за да достави удоволствие на любовника си. Дьо Краон души за най-пикантните слухове, а после ще ги изпрати в Париж и чак до Рим и Светия отец.

— Млъкни, дьо Варен!

Едуард заби върха на ботуша си в земята. Представяше си престореното учудване на Филип, а после писмото, което щеше да пристигне от папата. Знаеше как ще започнат проблемите.

„Per venit ad aures nostras“ — „До ушите ни достигна, най-любими синко во Христе…“ последвано от обичайните лицемерни фрази, а после обвиненията в содомия, убийство, колко е неподходящ Уелският принц за невинната френска принцеса, разтрогването на договора, и кулминацията на всичко — една кървава война. По дяволите, помисли Едуард, какво искаше да му каже онзи любопитен негодник Корбет, като му пращаше предупреждение, че нов убиец, още един дьо Монфор, е в Англия? Едуард се намръщи. Не се боеше от него. Може би беше време да го каже на Корбет. Не не, историята в Годстоу беше онова, което го тревожеше най-много. Короната трябваше да бъде защитена. Какво, за Бога, правеше собственият му шпионин в Годстоу?