Пол Дохърти - Принцът на мрака

Дьо Краон протегна ръка. Кралят стисна здраво китката му, докато не видя французина да премигва от болка.

— Подарък, мосю, — прошепна той. — И предупреждение за онези, които разпространяват злобни слухове. Ако мога да докажа, че тези скандални истории са куп лъжи, ще разкажа и на моя брат, френския крал и на Негово светейшество, кой е бил източникът им. А те няма да останат доволни.

Дьо Краон поклати глава и кралят пусна китката му. Лицето на французина беше почервеняло от неудобство.

— Твое величество — дрезгаво му отговори той, — благодаря за подаръка и предупреждението.

И като се завъртя, излезе от палатката.

Едуард направи знак на дьо Варен да се приближи.

— Кой е най-бързият ти конник, Джон?

— Ралф Малтоут, твоя светлост.

— Искам незабавно да замине на юг — до Годстоу. Да вземе най-бързия кон и втори за смяна. Да язди без почивка и да занесе съобщение на моя писар Корбет в манастира Годстоу. Съобщението трябва непременно да бъде предадено. Разбра ли? Сега излез!

Веднага щом дьо Варен тръгна, Едуард скри лице в ръцете си, опитвайки се да овладее гнева и ужаса си. „Какво става?“, чудеше се той. Защо Корбет не беше изяснил тази бъркотия? Лявото око на Едуард почти се затвори, докато хапеше устни. И Корбет, и шпионинът му щяха скъпо да платят, ако дьо Краон победеше.

Докато Едуард Английски се гневеше от онова, което беше научил, сър Амори дьо Краон държеше насинената си китка и крещеше заповеди на свитата си да се връщат бързо в Оксфорд. Беше изиграл коза си, сега му оставаше да чака. О, той беше разбрал предупреждението на Едуард Английски и можеше да приключи с играта, само ако имаше доказателства. Но беше изстрелял стрелата и сега чакаше да види къде ще падне тя. Смяташе, че може да надхитри и победи английския крал. Той също имаше шпионин в Годстоу, който следеше Корбет. Освен това беше получил съобщение от господаря си. В играта участваше още един тайнствен играч — убиецът. Дьо Краон подтисна болката и гордостта си. Скоро Едуард Английски щеше да бъде притиснат до стената. Единствената опасност беше Корбет. Английският писар щеше да работи два пъти по-сериозно, или за да реши проблема, или за да го прикрие. Дьо Краон потърка китката си. Той трябваше да спре Корбет. Погледна към палатката си и двете тъмни, забулени фигури там.

— Ще тръгнем отново на юг. Имам планове за вас — каза той.

Няколко дни след разговора на Ранулф с пияния вратар, Корбет реши, че за момента няма какво повече да научи в манастира. Освен това искаше да се махне оттам, защото монахините все още бяха заети с обредите, предшестващи погребението на двете жени. Бурята беше преминала, времето се задържа хубаво, затова заедно с Ранулф решиха да отидат пеш до двореца Уудсток. Вратарят, този път по-трезвен, ги поздрави като стари приятели и като ги изведе от манастира, ги упъти откъде трябва да минат през полята и ливадите.

Корбет се наслаждаваше на разходката, щастлив, че е напуснал потискащата скръбна атмосфера на манастира. Пътят беше лек, минаваше през просторни ливади и поля, през мрачни шубраци и те скоро видяха през назъбените стени и кулата на двореца. Главният вход беше отворен. Сержант с кралска ливрея ги спря и попита каква е целта на посещението им, преди да ги пропусне. Дворът приличаше на пчелен кошер. Коняри и ковачи вкарваха и изкарваха коне от конюшните, кухненски прислужници внасяха огромни късове месо в кухнята.

— Принцът явно ни е очаквал — саркастично отбеляза Ранулф. — Може би подготвя угощение?

— Със сигурност ще има пир — отвърна му Корбет. — Но се съмнявам, че има желание да види точно мен.

Коняри поеха конете им, докато един надут иконом ги поведе по главното стълбище към огромна зала. Корбет знаеше, че принцът обича разкоша, а Уудсток, огромна дървена сграда, беше най-богатият от кралските дворци. Фасадата му наскоро беше обновена; черните фронтони наново украсени с резба; дървените греди боядисани в наситено тъмнокафяво, гипсовата мазилка — чисто бяла. Разкошът вътре накара Ранулф да затаи дъх. Ярки гоблени блестяха с пъстрите си мотиви; скъпи копринени тъкани покриваха масите, облегалките на столовете и масивните открити шкафове. Скъпоценни чаши, чиито камъни блестяха на слънчевата светлина, и сребърни блюда бяха наредени върху красиви шкафове и бюфети. В голямата зала оръженосци нареждаха маси за пиршеството и въздухът беше изпълнен с приятния аромат на готвено, от който устите и на двамата мъже се изпълниха със слюнка. Но не ги оставиха да се наслаждават на гледката, а ги поведоха по един коридор към малка стая, чието скромно обзавеждане ярко контрастираше с разкоша, който току-що бяха видели.