Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Какво мислиш, Ранулф?

— Семеен девиз?

— Възможно.

Корбет потърка каишката между пръстите си и отиде да погледне през прозореца, заслушан в звуците на нощта. В сърцето си той знаеше, че убийството на лейди Елинор и загадъчното убийство на младата жена и спътника й в близките гори бяха неразривно свързани.

Тъмниците на Лувъра бяха преддверието на ада, макар малцина от онези, които слизаха по мрачното каменно стълбище, да се появяваха навън, за да разкажат преживелиците си. Опитните инквизитори на Филип IV, разнородна група от италианци и странни, диви обитатели на Влахия, бяха специалисти по пречупването на костите и душите на затворниците. Но Юдо Тайлър се беше оказал една от най-издръжливите им жертви. Въпреки раната от стрела в бедрото, той беше издържал на дибата, ботуша и всички останали уреди за мъчения: костите му бяха изпочупени, но той здраво се беше вкопчил в живота. Беше видял как младият френски писар, прелъстен от Селест, се пречупи само след няколко дни и си призна всичко, което поискаха от него. Юдо не беше като него. Не се боеше, защото омразата му към французите беше по-силна от страха му пред смъртта. Преди петнайсет години войските на Филип бяха нападнали селото на баща му и го бяха изравнили със земята; избивайки в една нощ братята и сестрите му, сина му, и младата му съпруга.

Юдо отказваше да говори. В началото ги беше лъгал за имената на другите английски шпиони в Париж, но те го бяха хванали. Беше им разказал множество измислици и когато ги провериха, те се завърнаха още по-яростни от преди и го извлякоха от зловонната мръсна килия обратно в голямата сводеста зала за изтезания, за да го разпитат отново. На няколко пъти Юдо беше зърнал френския крал с блестящата му в светлината на факлите руса коса. Филип стоеше зад инквизиторите, чиито лица бяха скрити от черни маски, и очакваше Юдо да проговори. Сега всичко беше свършило. Той знаеше, че ще умре. Беше разбрал и какво искаха да узнаят от него французите — истината за бившата любовница на краля, сега затворена в Годстоу. Какво му беше казал Корбет за нея, питаха те. Имаше ли между монахините кралски шпиони? Говореше ли им нещо името Дьо Курси?

Юдо беше отговорил през подутите си окървавени устни, че не знае нищо, затова мъчителите му смениха тактиката.

Кой беше убиецът, наследник на Монфор, който дебнеше Едуард Английски? В Годстоу ли се намираше или в Лондон?

Той не можеше да им каже. Всичко, което знаеше, беше един разговор, подслушан от друг човек в Бордо, макар че като гасконец Юдо имаше смътна идея за истинската самоличност на убиеца. Сега, през последния ден от живота си, той показваше, че вече не издържа на болката. Инквизиторите го бяха приковали за една стена и допираха нагорещени ръжени до най-меките и нежни части на тялото му. Юдо разтвори кървавите си устни в безшумен писък.

— Убиецът, мастър Тайлър?

Шпионинът поклати глава. Отново усети горещата разкъсваща болка.

— Убиецът, мастър Юдо. Кажи ни името и ще те оставим да поспиш.

Юдо чувстваше, че животът го напуска. Чувстваше се отделен от тялото си, сякаш се рееше високо над всички, а екзекуторите се занимаваха само с непотребната купчина плът, която някога беше негово тяло. Той бавно започна да си шепне последната част от молитвата за покаяние. Дали Бог щеше да си спомни, че е бил верен на своя крал? Главният писар, който придружаваше краля в тъмницата, направи знак на инквизиторите да се отдалечат. После скривайки отвращението си, допря ухо до устните на умиращия.

— Какво каза, мастър Тайлър? Името на убиеца ли?

Юдо събра всичките си сили и сякаш вече не издържаше на болката, прошепна едно име. Писарят отстъпи и триумфално погледна през рамо към своя царствен господар.

— Каза ни, Твое величество. Знаем кой е нашият човек.

Филип остана безразличен.

Писарят отново се приближи, хвърли един поглед на Юдо и бързо се отдръпна.

— Мъртъв е, Твое величество.

Филип кимна.

— Свалете го! — нареди той и се обърна към писаря. — Изпрати това съобщение с тайнопис на сеньор дьо Краон. Трябва да го получи възможно най-бързо.

На следващата сутрин Корбет разтърси Ранулф, който се пробуди с мътен поглед.

— В името на Бога, мастър!

— Твърде дълго си служил на дявола — пошегува се писарят. — Пиеш до късно и ставаш късно.

— Твърде дълго служа на теб — изръмжа Ранулф.

Той стана, изтърка зъбите си със сол, изми лицето си в купата с розова вода, обу ботупште си и воден от все още шегуващия се Корбет, слезе за да закуси в малкия килер.