Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Ранулф! — задъхано прошепна Корбет. — Те следват моята миризма. Ръкавицата е била взета заради това. Качи се на някое дърво и се скрий.

Ранулф, бял като платно, с потъмняла от пот коса, поклати глава.

— Ако трябва да умра, мастър, предпочитам да бъда с теб. А и може да има преследвачи, които ще ме свалят.

Корбет кимна и те продължиха напред потънали в пот, заслепени от ужас, с крака, натежали като олово. Тичаха, едва поемайки си въздух, през изораното поле. Корбет би се заклел, че зърна за миг друга фигура, подобна на сянка, но продължи да тича. Зад него кучетата завиха триумфално, после внезапно прозвуча смразяващ писък, от който сърцето на Корбет се сви — вик на смъртен ужас. Кучетата още не бяха превалили хълма. Къде беше Ранулф? Огледа се и се почувства толкова замаян, че трябваше да се подпре. Видя прислужника си, паднал на колене, притиснал с ръце гърдите си.

— Не мога повече, мастър.

— Да, можеш! — изръмжа Корбет.

Вдигна Ранулф и го бутна към стената на манастира. Двамата, стенещи, се облегнаха на нея. Зад тях кучетата странно се бяха умълчали.

— Твърде висока е, за да се покатерим — прошепна Корбет.

Той изблъска Ранулф зад ъгъла до Галилейската порта, но тя беше заключена и те продължиха до главния вход. После почука с дръжката на камата си.

— Отворете! — изкрещя Корбет. — В името на Бога, отворете!

Пияният пазач отвори малката вратичка. Корбет въвлече Ранулф вътре, обърна се и с ритник я затвори.

— Заключи я бързо! — изрева той.

Пазачът го погледна пиянски, но после чу свирепия вой на кучетата и бързо пусна резетата. Корбет изтича в къщичката му. Двамата войници се бяха излегнали там полузаспали. Взе една факла от желязната скоба, грабна арбалета, подпрян на стената и голям кожен колчан, пълен със стрели. После забърза по тесните стъпала на стената. Облегна се на нея, изпъна тетивата на арбалета, ругаейки; очите му смъдяха от потта, докато нагласяше стрелата. Чу се див лай и две от огромните кучета се показаха иззад ъгъла на манастирската стена. Корбет хвърли факлата долу. Животните спряха, вдигнаха глави и заръмжаха. В пробляскващата светлина Корбет видя, че муцуните им са покрити с кръв.

— Гадини! — изкрещя писарят. — Дяволски изчадия!

Кучетата се хвърлиха върху портата и Корбет изведнъж се разсмя.

— Точно така, изроди! Стойте на място!

Намести арбалета, облегна се на стената и стреля. Чу свистенето на стрелата и извика от задоволство, когато тя улучи кучето-водач зад главата, прекъсвайки гръбначния му стълб. Животното подскочи във въздуха в болезнен спазъм и падна, давейки се в собствената си кръв. Мърморейки си, Корбет нагласи втора стрела. Този път не беше толкова точен. Стрелата изсвистя и се впи в задницата на второто куче, което се обърна и с вой хукна в мрака. Корбет се облегна на стената и повърна. Когато се свести, тръгна залитайки към жилището на пазача.

Ранулф седеше до вратата, облегнат на стената с пепеляво и потно лице, а предницата на късия му кожен жакет беше изцапана с повръщано. Пазачът клечеше до него, твърде пиян, за да се погрижи за него. Корбет напълни чашата с вино, изпи малко, после насила изля няколко глътки в устата на прислужника си, докато ръмжеше на пазача да донесе одеяло.

На вратата се почука и лейди Амелия, придружена от сестрите Катрин и Франсис се втурна вътре. И трите бяха наметнати с одеяла, с бледи лица и сънени очи.

— Какво става, писарю?

— Нищо, жено! — ядосано отсече той.

Когато видя, че цветът се връща по страните на Ранулф, Корбет се изправи.

— Съжалявам — промърмори той. — Връщахме се от Уудсток, когато ни подгониха бойни кучета.

Лейди Амелия го погледна озадачено.

— Ловджийски копои — каза Корбет бавно, — обучени да преследват и убиват хора. Не бива да отваряте портите тази нощ. Щяха да ни убият. Ще ти кажа още нещо — някъде в мрака един нещастник заплати с живота си нашето спасение.

Сякаш в отговор на думите му от мрака в подножието на стената се чу нисък, стенещ вой. Лейди Амелия хладнокръвно погледна натам.

— Сестра Катрин! — рязко каза тя. — Събуди работниците. Бий камбаните. Да проверят всички врати — да ги заключат и залостят. Никой не бива да излиза. Корбет, последвай ме!

Сред шума от забързани стъпки и биенето на камбаните, писарят и Ранулф бяха заведени в лечебницата. Една стара монахиня ги уви с тежки одеяла и ги накара да изпият по чаша греяно вино. Едва когато очите му започнаха да се притварят, Корбет разбра, че в него сигурно е имало приспивателно.