Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Някой друг видя ли ги?

— Поне не съм чула.

Корбет погледна към дърветата в далечината. Всеки с добро зрение би могъл да види ездачите, но сестра Елизабет беше забелязала присъствието им само заради проблясъка на контрастен цвят.

— Виждала ли си ги след това?

— О, не.

— Носеха ли ливреи?

Тя поклати глава отрицателно. Корбет замислено потри брадичката си.

— Кажи ми, могли ли са тези ездачи да влязат в манастира?

— Не. Портите са заключени, а вратарят, макар и пияница, си има заповеди.

— Биха ли могли да се покатерят през стените?

Сестра Елизабет се засмя.

— Съмнявам се. Някой работник или някоя от сестрите със сигурност щеше да ги види. Пък и — добави тя — знаеш какви са мъжете. Те щяха да се разтропат в галерията и да събудят и мен, и сестра Марта.

Корбет поблагодари на старата монахиня и тихичко излезе от стаята й, за да потърси игуменката. Лейди Амелия си беше възвърнала донякъде самочувствието. Откри я да седи зад голямото си дъбово писалище и да разговаря с двете си помощнички пред купчина сметки. Тя направи знак на Корбет да седне.

— Мастър писарю — започна лейди Амелия, — съжалявам, че избухнах, но независимо от случилото се, това е манастир. — Тя си пое дълбоко дъх. — Имаш ли още въпроси?

— Да. Видяла ли е някоя от сестрите нещо необикновено в деня, преди да бъде убита лейди Елинор?

— Не.

— Сигурна ли си?

— В една затворена общност, мастър Корбет, хората говорят — помежду си, с мен, дори с теб и вездесъщия ти прислужник Ранулф.

— Тогава, кажи ми, кой беше в църквата за неделната вечерня?

— Вече ти казах — всички.

— Не, имам предвид преди службата.

— Игуменката беше в църквата с мен — избухна сестра Катрин.

— А аз бях в сакристията със сестра Агата — бързо добави сестра Франсис.

— Сигурна ли си? Всички сте били там преди вечерня?

— Питай когото искаш — прекъсна го лейди Амелия. — Другите сестри ни видяха.

Корбет преглътна разочарованието си.

— Какво стана с вещите на лейди Елинор?

— Деня след смъртта й — повтори игуменката — принцът изпрати един от оръженосците си със строги заповеди. Бижутата и други ценни дрънкулки на лейди Елинор трябваше да му бъдат изпратени. Останалото… — Тя сви рамене. — Помислих го за доста отмъстително, но принцът настоя да бъде изгорено. Изпълнихме го веднага. Имаш ли други въпроси, мастър писарю?

— Да. — Той мрачно се усмихна на игуменката. — Лейди Амелия, ти призна, че си намерила трупа на лейди Елинор в стаята й и заедно с тези добри сестри сте го преместили в подножието на стълбата, за да изглежда смъртта й като злополука. Така ли е?

— Вече ти го казах — отвърна ядно игуменката.

— Имаше ли следи от борба в стаята на лейди Елинор?

— Не.

— Отворена ли беше вратата?

— Да.

— Но всичко беше непокътнато?

— Да, вече ти казах. Отначало помислих, че лейди Елинор е припаднала. Имаш ли още въпроси?

Корбет поклати отрицателно глава.

— Тогава, довиждане, сър.

След като остави сестрите, Корбет отиде в конюшните, където Ранулф и Малтоут го очакваха заедно с войниците от жилището на пазача, които изглеждаха ядосани, че нарушават спокойния им живот, но бяха добре въоръжени, с шлемове и ризници, мечове и ками. Малтоут също изглеждаше изненадан от новите си задължения.

— Мастър, необходимо ли е това?

— Ти си кралски служител, нали?

Малтоут кимна тъжно. Корбет посочи към арбалета, който висеше от рога на седлото му.

— Можеш ли да стреляш с това?

Малтоут безмълвно го гледаше. Заинтригуван, Корбет се приближи към него.

— Можеш, нали? Все пак си кралски войник?

Той посочи през двора към една стара безполезна врата, подпряна на стената. Няколко рошави пиленца кълвяха из пръстта край нея.

— Цели се ниско във вратата — нареди Корбет. — Уцели я в центъра.

— Мастър! — умолително каза Малтоут. Корбет сложи ръка на рамото му.

— Знаеш правилата. Сега си под мое командване. Кралят те изпрати при мен. Прави каквото ти казвам.

Под погледите на всички присъстващи младежът зареди арбалета и се прицели във вратата. Корбет не разбра какво стана после. Чу стрелата да свисти, но вместо да удари вратата, Малтоут я изпрати в едно нещастно пиле, което се просна с вик сред локва кръв и перушина. Двамата войници се изхилиха, Ранулф зяпна.

— Господи, човече! — прошепна Корбет. — Ти си най-лошият стрелец, когото някога съм виждал. Нарочно ли го направи?

Малтоут, който изглеждаше по-нелепо от обичайното с коничния си шлем, поклати тъжно глава.