Пол Дохърти - Принцът на мрака

Събуди се късно на сутринта, с бистра глава. Ранулф вече беше станал и седеше на крайчеца на леглото му. Беше се измил и преоблякъл, и беше донесъл чисти дрехи за Корбет.

— Истински кошмар, мастър.

— Точно така, Ранулф.

Той отметна одеялата, доволен, че не е пострадал от ужасното преследване предишната нощ.

— Сега — каза Корбет — смятам да се измия и обръсна, да се преоблека, да хапна добре и да се върна в Уудсток на кон и въоръжен, Ранулф. Ще отрежа главата на онзи мръсен содомит.

Прислужникът се усмихна. Корбет рядко губеше самообладание и в такива моменти беше забавно да го наблюдаваш.

— А дали е безопасно, мастър?

— Както би казал ти, хич не ме е еня! Кралят все още управлява тук, а аз съм негов пратеник. Можем да вземем двамата войници от къщата на пазача с нас. Време е да заслужат надниците си.

Ранулф беше доволен. Този път щеше да бъде по-различно. Щеше да има меч, кама и арбалет. Бързо премигна.

— Мастър, съжалявам, че забравих. Дойде пратеник — Ралф Малтоут. Идва от кралския лагер в Нотингам и носи важни писма. Не откриха и следа от кучетата, с изключение на онова, което ти уби и игуменката нареди да изгорят в гората. Намерили са също — Ранулф се изкашля и отмести поглед — обезобразено тяло. Един от работниците го разпозна. Собственикът на „Бикът“ вече няма да бракониерства.

Корбет лекичко подсвирна.

— Мир на душата му — промълви той. — Подозирам, че той е бил приятелят на нашия пазач. По-добре доведи Малтоут.

Пратеникът се оказа набит младок, който изглеждаше доста нелепо в жакета си от парена кожа, военните гамаши и ботуши. Лицето му беше кръгло и румено като есенна ябълка. Рядката му руса косица беше потъмняла от пот, а изненаданите очи и видът му на бито куче изобщо не подхождаха на кралски пратеник. Той несръчно стискаше коничния шлем под мишница.

— Сигурно си яздил дълго и бързо, младежо — каза Корбет и хвърли поглед на Ранулф, който тихичко се подхилваше до него.

— Да, милорд.

Малтоут се стовари на един стол, дългият меч се заплете в краката му и едва не го просна по очи.

— Е?

Младият мъж изглеждаше объркан.

— Съобщението — каза Корбет. — Нали не си дошъл чак от Нотингам просто така?

Малтоут нервно поклати глава, преглътна и бръкна във вътрешния джоб на жакета си. Подаде малък свитък на Корбет, който провери червения восъчен печат на краля, преди да го счупи и да разгърне пергамента. Съобщението беше кратко и шифровано. То оправда най-лошите страхове на писаря. Кралят без заобикалки го уведомяваше, че е недоволен от липсата на напредък в разследването на Корбет. Очевидно френският посланик дьо Краон знаел повече, защото твърдял, че принцът му казал за смъртта на лейди Елинор, много преди пазачът да стигне в Уудсток. Корбет подаде писмото на Ранулф.

— Прочети го и го изгори. — Той кимна към пратеника. — После заведи Малтоут в кухнята и го нахрани. След това тръгваме за Уудсток.

Ранулф тръгна бавно, а младият пратеник го следваше по петите като изгубено кученце. Корбет довършваше тоалета си, когато на вратата се почука.

— Влез — излая той и съжали за рязката си реплика, когато влезе сестра Агата с поднос, покрит със салфетка.

— Искаш ли да закусиш, преди да тръгнеш, мастър Корбет?

Писарят се усмихна.

— Добро утро, сестра Агата. Кой ти каза, че ще заминавам?

— Слугата ти. Ще хапнеш ли?

Корбет кимна, доста притеснен, докато сестра Агата шеташе из стаята. Тя сложи подноса на една малка масичка и му придърпа стол. Беше донесла купа с горещ пилешки бульон, прясно изпечени ечемичени питки и халба разреден ейл. Когато Корбет взе пръстената лъжица и започна да яде, тя не излезе от стаята.

— Нали не си ранен? — разтревожено го попита монахинята.

— Наранена е само гордостта ми, сестро.

Тя приближи и сложи нежната си бяла ръка върху рамото му. Корбет вдигна очи. Чувстваше се неловко сам в стаята с тази грижовна, красива млада жена.

— Пази се — прошепна тя. — Не прибързвай. Гейвстън се опита да те надхитри. Лейди Амелия казва, че кучетата са били пуснати от него, но нямаме доказателства. Не му давай повод да те унищожи.

Тя протегна ръка и нежно потърка бузата му с опакото на пръстите си. Корбет се изчерви и онемял от смущение, се зае отново с храната, без да смее да вдигне глава, докато не чу тихите стъпки на сестра Агата да се отдалечават и звука от затварянето на вратата след нея. Беше трогнат от грижите и вниманието й, но му беше трудно да ги приеме. Чувстваше се гузен, когато се сетеше за сладкото лице на Мейв и разстроен, че е толкова силно привлечен от жена, която се е обрекла на Бога. Но съветите й бяха мъдри и той усети, че се успокоява. Реши да покаже на Гейвстън, че не се е уплашил, но да не предприема прибързани действия. Гейвстън беше фаворит на един принц по кръв, а дори само да извадиш оръжие в присъствието на Уелския принц, щеше да бъде изтълкувано за предателство.