Пол Дохърти - Принцът на мрака

Той влезе в селото, следван от Малтоут и Ранулф, които бъбреха за измамите на търговците на коне на пазара в Смитфийлд и как можеш да се предпазиш от тях. Писарят ги стави в „Бикът“, чиито тесни прозорци бяха покрити с черен креп в знак на траур по собственика. Неговият ковчег стоеше пред централния вход, нелепо кривнат върху дървените магарета. Около него няколко селяни пиеха прощални наздравици за своя другар и по вида им можеше да се съди, че са също толкова безчувствени, колкото и мъртвецът, когото оплакваха. Докато Ранулф и Малтоут останаха при конете и направиха тъжни физиономии, за да се присъединят към опечалените, Корбет премина през обсипаната с листа поляна и влезе в църковния двор. Седна на малка каменна пейка срещу къщата на свещеника, и продължи да си припомня срещата си с дьо Краон. Чу процесията да се завръща и след малко отец Рейнар излезе през страничната врата. Когато видя Корбет, той спря и изпъшка.

— Какво искаш, писарю?

— Да ти задам няколко въпроса, отче.

Свещеникът изду устни, отключи вратата на дома си и покани Корбет да го последва. Предложи му да седне и му поднесе чаша разредено вино. После седна срещу него.

— Имам си работа, мастър Корбет. Тялото на ханджията е в ковчега и трябва да бъде погребано, преди селяните да се напият толкова, че да го хвърлят в езерото. — Той леко се усмихна. — Беше добър бракониер, но лош кръчмар. Винаги разреждаше ейла, затова много от селяните смятат, че тялото му трябва да бъде погребано във вода. Сполучлив епитаф!

— Винаги ли е толкова опасно — рязко го прекъсна Корбет — нощно време около Годстоу?

Свещеникът вдигна рамене.

— Зависи. Той бракониерстваше в кралските гори.

— Ами другите двама? Младите пътници, убити и ограбени преди година и половина?

— Пътищата понякога са опасни.

— Ти видя ли телата им? Опиши ги.

Свещеникът рязко си пое дъх.

— Младежът едва ли беше по-възрастен от шестнайсет лета — с мургава кожа и черна коса. И неговото гърло беше прерязано. Нямаше бижута и беше гол-голеничък. Момичето трябва да е било малко по-голямо. И то беше мургаво. — Той направи пауза. — Приличаха на чужденци.

— Какво те кара да мислиш така? — попита Корбет.

— Цветът на кожата им. Освен това бяха добре гледани и това ме учуди.

— Какво искаш да кажеш?

— Ръцете на момичето бяха нежни и добре поддържани. Със сигурност не е вършила черна работа. Забелязах го, докато ги помазвах. Същото се отнася и за краката им. Нежни, без мазоли, сякаш винаги са носили обувки. Косата на горкото момиче беше сплъстена от кръв, но някога е била добре сресана и мазана с благовония. Чудех се как така една лейди от благородническо семейство ще изчезне и никой няма да я потърси.

Корбет си спомни надписа на кучешкия нашийник.

— Говори ли ти нещо фразата „Noli me tengere“? — попита той.

Отец Рейнар поклати глава и неспокойно се размърда на пейката.

— Сигурно имаш и други въпроси, мастър Корбет.

— Да, имам. — Писарят се вгледа в една точка над главата му.

— Е? — попита отец Рейнар.

— През нощта, когато лейди Елинор умря — започна Корбет, — си отишъл в Годстоу да помажеш тялото й.

Отец Рейнар кимна.

— А след това?

Корбет долови как предпазливо проблеснаха очите на свещеника.

— Върнах се обратно тук — промърмори той.

— Не, не си! — Отсече писарят. — Заел си кон от кръчмаря и си отишъл в Уудсток с новините.

— Нямам нищо общо с принца, нито с неговия содомит!

— О, не при принца — отвърна Корбет. — А при твоя добър приятел и благодетел мосю Амори дьо Краон, който ти е изпратил тайно съобщение, че е в двореца. Виждаш ли, отче — продължи Корбет, — преди известно време мосю дьо Краон се е опитал да получи достъп до Годстоу, но му отказали, затова потърсил някого, който да го държи в течение на събитията в манастира и по-специално за действията на лейди Елинор. Трябвал му човек, на който да може да се довери. Някой, който има достъп до манастира. Избрал теб.

Корбет забеляза, че лицето на свещеника беше пребледняло.

— Когато отказали да допуснат дьо Краон в манастира, той дошъл тук и ти предложил пари — злато и сребро за черквата и енориашите ти. И ти си ги приел. Не като подкуп — меко добави писарят, — а като дарение. В крайна сметка какво те засягат клюките за принца и неговите любовници? Прав съм, нали, отче?

Отец Рейнар сложи двете си ръце на масата и наведе глава.

— Е, отче?

— Прав си — призна свещеникът. — Онова, което казваш, е близо до истината. Дьо Краон беше щедър. Плащаше в злато, просто за да си бъбрим. — Той вдигна очи. — Ти познаваш бедността, писарю, познаваш и богатствата на манастира, разкоша на палата. Хората в тях пет пари не дават за нищо. Те не вярват в Бога. Дьо Краон не е по-добър, но поне ми даде злато. Не за мен — бързо добави той, — а за вдовиците, които трябва да хранят гладните си деца, за момчетата, които искат да се учат. Аз не съм предател.