Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Затвори портата! — извика дрезгаво Корбет на разтревожения пазач, който като никога изглеждаше почти трезвен. — Залости я и не пускай вътре никого без мое нареждане!

Внезапно той се огледа и се сети за двамата войници.

— Кога се отделиха от нас? — запита прислужника си.

— В Уудсток, мастър. Казаха, че техен дълг е да пазят манастира Годстоу.

— Така ли? — отвърна Корбет. — Тогава, мастър — повиши той глас, за да го чуят двамата войници, които се криеха в стаята му, — кажи им, че ще проверя дали изпълняват задълженията си. Ако усетя по дъха им, че са пили и капка ейл, ще отговарят пред командира на кралската гвардия.

Той остави коня си на Ранулф и се отправи към покоите на лейди Амелия. Намери я в кабинета й със сестри Франсис и Катрин.

— Мастър Корбет! — тя се изправи иззад писалището си с изненада на лицето. — Влез! — Посочи му един стол до прозореца. — Още проблеми, нови опасности?

— На връщане от Уудсток бяхме нападнати.

Игуменката смръщи вежди.

— От разбойници ли?

— Иска ми се да вярвам, че е било така, милейди — тактично отвърна Корбет. — Но мисля, че са били изпратени да ме убият.

Той погледна към помощник-игуменките, които бяха впили очи в него. „Ранулф е прав“, помисли си. „Сестра Катрин гледа похотливо“.

— Лейди Амелия, имам въпрос. Говори ли ти нещо изразът „Noli me tengere“?

— „Не ме докосвай“. — Игуменката се усмихна дяволито. — Това е семеен девиз, мастър Корбет. Не е подходящ за манастир. Нищо не знам за него.

— В такъв случай — каза Корбет — моля да ми простите. — Той погледна към четирите свещи на масата. — Скоро сестрите ще се съберат за вечерня, нали?

— Разбира се.

— Мога ли да говоря с тях?

— За какво?

— За девиза. Дали не им е познат.

Лейди Амелия погледна към помощничките си и сви рамене.

— Това е доста необичайно — промълви тя.

— Кралят ще бъде много доволен — добави Корбет.

— Тогава ще го направим след малко. Искате ли преди това да се подкрепите?

Корбет прие и позволи на игуменката да му поднесе чаша малвазия, докато разговаряха за обикновени неща и последното му пътуване до Уудсток. Камбаната за вечерня заби и лейди Амелия го поведе по мрачната сводеста галерия покрай правоъгълния двор на манастира. Влязоха в църквата. Корбет седна на същата пейка като в неделя и загледа влизането на монахините. Най-накрая, когато всички тронове бяха заети, лейди Амелия направи знак на псалта да изчака с обичайните псалми и предизвика раздвижване, когато се изправи и отиде до аналоя.

— Сестри во Христе — започна тя. — Тази вечер има промяна в обичайната ни служба. Мастър Хю Корбет, писар и специален пратеник на краля, иска да ви каже нещо. Ще ви зададе въпрос, на който в името на краля сте длъжни да отговорите, стига да можете.

Корбет се огледа, докато тя говорете и забеляза, че сестра Франсис изглежда притеснена, но в този момент игуменката му направи знак да излезе отпред. Поемайки си дълбоко дъх, за да прикрие неудобството си, той застана пред големия дъбов аналой и погледна към монахините, толкова сдържани в своите бели пребрадки и тъмните облекла на ордена си. Видя сестра Агата вляво да се усмихва и дружелюбието й го успокои.

— Лейди Амелия — нервността му се възвърна от пълното мълчание, с което посрещаха думите му. — Лейди Амелия — повтори той, — преподобни сестри, преди година и половина в околностите на Годстоу е било извършено ужасно престъпление. Една млада жена и придружителят й са били зверски убити.

Тиха, всеобща въздишка посрещна думите му.

— Искам да ви задам един въпрос и да ви помоля в името на Бога, краля и този орден — Корбет се наруга наум заради помпозните си изрази — да ми отговорите. Знае ли някоя от вас кои са били жертвите? Говори ли ви нещо семейният девиз „Noli me tengere“! — Той тайно се молеше някоя от тях да не му отвърне с остроумие и се изчерви, когато чу как няколко сестри се засмяха. — Питам ви отново — той почувства как страните му пламват — говори ли ви нещо този израз?

Отново огледа смълчаните монахини. Някои отвърнаха на погледа му с широко разтворени очи и полуотворени устни. Сестра Агата беше скрила лицето си с ръце и Корбет се чудеше дали му се смее. Отговор нямаше. Той се поклони на лейди Амелия, отстъпи от аналоя и тихо излезе от църквата. Остана за миг в мрака, надявайки се, че някоя от монахините, лейди Амелия или сестра Агата ще го последва, но никой не дойде. Затова се върна обратно в къщата за гости, където Ранулф и Малтоут бяха увлечени в разгорещена игра на зарове.