Пол Дохърти - Принцът на мрака

Ранулф се отдръпна с невинно ококорени очи.

— Разбира се, мастър — лукаво отвърна той. — Просто се опитвах да помогна.

Те препуснаха в лек галоп до селото и поведоха конете към гробището. Пред църквата се беше събрала малка тълпа. Корбет даде пени на едно хлапе да пази конете и те влязоха в дома на свещеника. Селяните бяха положили отец Рейнар на масата и една старица с мокри от сълзи бузи внимателно подготвяше тялото му за погребението.

Корбет се приближи, съзря ужасните рани и късата стрела от арбалета, която още стърчеше от гърдите на свещеника.

— Бог да се смили над него — промълви той. — Аз ли съм виновен за това? — Писарят се взря в спокойното лице на Рейнар. — Защо не замина, когато ти казах?

— Мастър? — прошепна Ранулф. — Убиецът трябва да е стрелял много отблизо. Стрелата е забита дълбоко.

— Странно — намеси се Малтоут, чието лице беше пребледняло, когато погледна към кървавата рана. — Странно — повтори той. — Убиецът трябва да е лежал или отецът е стоял по-нависоко. Виж, върхът на стрелата сочи нагоре.

Корбет приближи още и погледна. Тя наистина беше забита под ъгъл.

— В гробището ли беше открит отец Рейнар? — попита той жената с прошарена коса.

Тя преглътна сълзите си и кимна. Писарят извади няколко монети от кесията си и й ги подаде.

— Приготви го добре — каза й той. — Беше добър човек и истински свещеник. Заслужаваше друга смърт.

Излязоха отново вън. По молба на Корбет един старец им показа окървавеното място, където бяха намерили свещеника. Корбет тръгна по сивата глинеста почва, с Ранулф и Малтоут от двете си страни.

— Виж тук, мастър! — Ранулф се приведе и му показа малък отпечатък от ботуш. Погледна към Корбет. — Сякаш е от дете — прошепна той. — Но кое селянче от Оксфордшър носи ботуши?

— Може да е била жена — намеси се Малтоут. Корбет поклати безмълвно глава. В ума му се оформяше смътна идея.

— Колкото и ужасна да е смъртта на отец Рейнар — заключи той, — тя може да почака. Елате, чака ни дълъг път.

Начаса се качиха на конете и поеха по пътеката към стария римски път. Ясният есенен ден преваляше, когато Корбет ги накара да дадат почивка на конете си. Увлечени в собствените си мисли и разговор, Ранулф и Малтоут го оставиха да върви пред тях. Писарят имаше нужда от тишина и спокойствие, след шока от смъртта на отец Рейнар. Радваше се, че се е измъкнал от Годстоу и надвисналата над него заплаха, която изпълваше обителта. Освен това обичаше това време на годината и му липсваха Мейв и спокойствието на старото му имение. В Лейтън листата също щяха да са червеникавозлатисти; щеше да се носи лек мирис на дим от дърва. Корбет се чудеше дали и съпругата му не е в полето, любувайки се на последната топла прегръдка на лятото.

Минаха през гористите хълмове на Оксфордшър и излязоха в открито поле. Корбет спря коня и се загледа в неколцина селяни, които събираха последните части от реколтата. В съседната нива, сеяч с кошница в ръце хвърляше живителните семена, а зад него две момчета подскачаха и стреляха с прашките си, за да разпъдят насъбралите се свраки и гарги. Някъде зави куче и Корбет потръпна. Спомни си ужасното преследване из полетата край Уудсток и прехапа устни от отчаяние. Досега не беше намерил начин да разреши загадката. Много неща липсваха. Защо са били приготвени дисагите на лейди Елинор? Кой беше тайнственият обожател или приятел? Беше ли възнамерявала да избяга при него? Корбет примигна и почувства как умората му натежава. Трябваше да разреши загадката; да проследи всяка следа, която имаше. Зад него Ранулф се разсмя и той се обърна. Падаше здрач, вятърът беше захладнял. Трябваше да побързат. Прииска му се да е в стаята си в Лейтън с Мейв. Щеше да се забавлява с безобидните й закачки, а после да влезе в тайния си кабинет и да запише въпросите, които го измъчваха. Обърна се и се усмихна на Ранулф.

— Хайде! — извика той. — Да яздим по-бързо към най-близката кръчма. Нека хапнем и пийнем, преди да решим дали ще продължим пътя си.

Качиха се на конете и ги пришпориха в галоп. Преминаха с шумен тропот по утъпкания път и през кръстопътя, където висеше разложен труп с изкривен врат и увиснал череп — зловещ танцьор на фона на притъмняващото небе. За миг Корбет се зачуди дали това не беше поличба.

Пренощуваха в кръчмата, защото времето се развали. Тежки дъждовни облаци надвиснаха и на другата утрин пътищата бяха покрити с гъста кал. Въпреки това стигнаха в Лондон преди обяд, влязоха през Крикългейт и поеха по Уайт Крос Стрийт. Закусиха в малка кръчма, близо до Катъл Стрийт. Ранулф ликуваше, че отново е в Лондон, неспокоен като куче на каишка, което иска да бъде пуснато на свобода.