Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Казвам се Хулио Сезар. Лекар и бивш аптекар на негово Католическо величество Санчо, крал на Португалия. Сега съм изгнаник — черните очи погледнаха встрани — поради недоразумение. А ти, сър?

— Матю Дроксфорд — излъга Корбет.

Аптекарят го изучаваше с лека усмивка на пълните си червени устни, сякаш знаеше, че посетителят лъже.

— И искаш лекарство?

Сезар елегантно покани писаря да седне, преди да изчезне в малката задна стаичка, откъдето се върна с две кристални чаши изстуден шербет. Подаде едната на Корбет, преди да седне срещу него и отпи бавно, сякаш цялото време на света му принадлежеше. Корбет предпазливо отпи от чашата си. Знаеше, че този човек е опасен, усещаше зловещото му излъчване. Може би наистина беше лекар и аптекар, но беше също така и отровител. Корбет бе сигурен, че е от онези хора, които забъркват отровни еликсири и убиват, без да оставят следи.

Сезар остави чашата си на пода.

— Е, сър? — каза той забързано. — Какво искаш? Защо си дошъл?

— Препоръчаха те — отвърна бързо Корбет. Усмихна се леко и очите му се присвиха. — Ти си джентълмен, сеньор. Ще разбереш защо няма да споменавам имена. Женен съм и жена ми ми изневерява. — Той видя злорадството, което проблесна за миг върху лицето на Сезар. — И то не за пръв път — забързано продължи писарят. — Аз съм човек на честта, сеньор. Не мога да се разведа, нито да се призная за рогоносец и да стана за посмешище на наемателите и приятелите си. Не пожалих нищо, за да живее жена ми в разкош. Молих я само да ми бъде вярна.

— Но тя не държи на думата си? — Аптекарят се приведе като свещеник, готов да изслуша изповед. — И сега, сеньор, ти искаш да я накажеш?

— Да, искам прах или отвара, който не убива веднага, а след няколко месеца и няма да бъде открит от нея или някой лекар.

— Сеньор, това ще струва скъпо.

Корбет попита за цената и подтисна удивлението си при отговора. Щеше да му струва повечето от среброто, което имаше в себе си и срещу това щеше да получи само половин унция от лекарството. Въпреки това той се съгласи; аптекарят стана и изчезна в задната стаичка. Появи се след малко с малка кожена кесийка и усмихнат я подаде на Корбет.

— Можеш да го опиташ, сеньор. Няма да ти навреди. Но ако го взимаш редовно… — Той сви рамене.

Корбет взе праха и му плати. Струваше си. Щеше да изхвърли праха, но сведенията, получени от отровителя, бяха безценни.

Корбет напусна това ужасно място, без да промълви и дума на Ранулф и Малтоут и тръгна по улицата към Фалтур Лейн.

— Мастър!

Корбет спря и се обърна.

— Какво има, Ранулф?

— Докато беше в аптеката, мисля, че ни наблюдаваха. И не беше някой местен разбойник.

Корбет се озърна. Бяха се върнали на широката, но мрачна Холбърн. Сергиите бяха изчезнали, магазините бяха затворени. Някои обитатели дори бяха сложили фенери пред къщите си и слабите пламъчета на свещите трептяха зад предпазните железни скари под хладния вечерен бриз. Две хлапета изтичаха покрай тях с крясъци. Мастиф с окървавена уста, завързан с верига за гредата на една врата изръмжа и излая. Някъде из стаите над тях жена нежно пееше приспивна песен. Корбет не видя нищо необичайно.

— Сигурен ли си? — попита той. — Малтоут, ти видя ли нещо?

Войникът изглеждаше разтревожен, но поклати отрицателно глава.

— Мисля, че ни следяха до аптеката, но беше просто едно дете.

Две момчета, чиито лица бяха напълно скрити от качулките, се зададоха срещу тях, ритайки надут свински мехур.

— Няма нищо — прошепна Корбет. — Нищичко.

Тръгнаха по Холбърн, преминаха потъналата в мрак поляна, която се простираше пред стените на стария град, навлязоха в зловонния район край Нюгейт и поеха към Чипсайд. От време на време спираха и се оглеждаха, но никой не ги следваше. Стигнаха Кетъл Стрийт и Корбет реши да отседнат в хана, където бяха оставили конете си.

— Утре — обяви той — отиваме в Лейтън.

— Ами малкия Хю? Искам да го видя! — гневно възрази Ранулф.

Корбет се усмихна.

— Не съм забравил. Но както пише в Библията: „Достатъчно зло за един ден“. Да си напълним коремите и да пийнем ейл. — Корбет лукаво изгледа Малтоут. — Кой знае, може да успееш да научиш Ранулф да играе зарове по-добре.

С приказки и смях те влязоха в пивницата и си избраха маса, близо до бумтящия огън. Корбет поръча ейл, настоявайки да е от най-добрия.

— Не ми пробутвайте разреден — извика той, — защото ще отида в гилдията на пивоварите!