Пол Дохърти - Принцът на мрака

Кръчмарят, сух като върлина мъж и напълно плешив, с изключение на един сламен кичур коса, който постоянно падаше върху очите му, изтри мазните си ръце в мръсната престилка, сервира им и се оттегли. Корбет опита гъстия силен ейл, каза, че е доволен и се приведе напред.

— Слава Богу, измъкнахме се от Годстоу! — промърмори той.

— Разбра ли какво е станало, мастър? — попита Ранулф разтревожен. — Коя от онези охранени кучки е убийцата?

— Не е толкова просто, Ранулф — Корбет отпи от ейла си. — В неделя, осми септември, лейди Елинор Белмонт е била убита в стаята си. Вратът й е бил счупен и няма следи от борба, нито някой е видял външни хора в манастира. Добрите сестри — той саркастично погледна Ранулф, — за които преди малко спомена, са били всички в църквата. Лейди Елинор е била жива, когато монахините на Сион са били заедно, точно преди вечерня. — Корбет замълча. — Това включва всички, които са я познавали добре — игуменката, двете й помощнички, сестра Агата. Изпели са си псалмите и са отишли на вечеря. След това игуменката, разтревожена за лейди Елинор, отишла в стаята й, но я намерила мъртва. — Той хвърли въпросителен поглед към Ранулф. — После трупът бил преместен в подножието на стълбите, за да изглежда, че е било злополука.

Ранулф разклати половницата си.

— Значи убиецът или убийцата трябва да са дошли отвън.

— Да — отвърна Корбет. — Отец Рейнар беше заподозрян, но сега знам, че е ходил до Уудсток. Така или иначе, той е мъртъв и извън всяко подозрение.

— Гейвстън може да е пратил наемни убийци.

— Да, но както казах, всички външни лица са щели да бъдат забелязани. Пазачът, макар и вечно пиян, щеше да вдигне тревога. Пък и защо принцът или Гейвстън да я убиват? Току-що разбрах, че фаворитът вероятно я е тровел с бавна и неоткриваема отрова. — Корбет потърка брадичка с дланта си. — Но и това поражда въпроси. Ако Гейвстън й е пращал тези прахове, които постепенно са я убивали, най-накрая тя е щяла да умре. Защо така внезапно е променил метода си?

— Но ако лейди Елинор не е била убита от вътрешен човек… — прекъсна го Ранулф. — Ако не е била убита и от Гейвстън и никой не е прескочил стените на манастира, какво е станало?

Корбет поклати глава.

— Не знам. В гората са видели ездачи през деня, когато лейди Елинор е била убита. — Той сви рамене. — Но не виждам връзка между тяхното присъствие и смъртта й. — Той се усмихна на Малтоут, който го гледаше зяпнал. — Има и други загадки — продължи Корбет. — Кои са били мъжът и жената, убити близо до Годстоу преди година и половина?

Ранулф облиза устни и остави халбата на масата.

— За това мога да помогна — каза той. — Прислужницата от „Бикът“ ми каза, че кръчмарят ги зърнал да яздят през Годстоу.

Корбет кимна.

— Ти ми го каза. Видял ли е нещо друго?

— Научих още нещо от прислужницата. Кръчмарят твърдял, че по същото време през селото минал и един добре облечен младеж. Разходил коня си пред кръчмата, но напуснал селото, точно преди младият мъж и жена да се появят.

— Нищо друго ли не разбра? — отсече Корбет. — Някакво описание, други подробности?

— Мастър, ходих там много пъти — вдигна рамене Ранулф. — Историята беше все една и съща — просто ги зърнал и толкова.

Той погледна угриженото лице на Корбет.

— Мастър, да се върнем на смъртта на лейди Елинор. Ако убиецът не е от Годстоу, а всеки външен човек е щял да бъде забелязан, може би има и трета възможност.

— Например?

— Професионален убиец, който е прескочил стената и убил жената, без никой да го забележи.

Корбет се облегна на пейката и се загледа в опушените греди. Ранулф беше прав. Ако всички монахини са били на вечерня, ако никого не са забелязали да се промъква през стените на манастира, единственото логично обяснение оставаше професионален убиец. Нима убиец, изпратен от рода Монфор, беше премахнал лейди Елинор, за да дискредитира английската корона. Или пък убиецът беше изпратен от краля, синът му, Гейвстън или дори от французите?

Ранулф се изкашля.

— Разбира се, мастър, има още едно обяснение.

— И какво е то?

— Че лейди Амелия лъже. Може да е убила лейди Елинор и после да е смъкнала тялото й по стълбите.

Корбет кимна. Историята на Ранулф беше логична. Лейди Елинор би отворила вратата на игуменката.

— Или — усмихна се прислужникът му — старите сестри Марта и Елизабет не са толкова невинни, колкото си мислиш. Същото се отнася и до помощник-игуменките.

Корбет се усмихна. Ранулф отново беше прав. Имаха толкова много заподозрени и толкова малко отговори. Остави разговора да продължи в друга насока. Ранулф задяваше Малтоут за любовния му живот, докато Корбет поръча вечерята — печен петел, пълнен с билки; заек, задушен във вино и ястие от зеленчуци, праз и лук, подправено с чесън и мащерка. Бяха преполовили порциите, когато кръчмарят се появи в центъра на пивницата и извика: