Пол Дохърти - Принцът на мрака

— Доказателство, че са били професионални убийци — сухо отбеляза Корбет. — Не носят у себе си нищо, по което могат да бъдат разпознати или да се разбере кой ги е изпратил и откъде идват.

— Освен това, мастър.

Ранулф се надигна от трупа на второто джудже с няколко сребърни монети в ръка и ги заразглежда.

— Има няколко английски пенса — изброяваше той. — Но среброто е френско.

Корбет се втренчи в монетите.

— Дьо Краон — промърмори той. — Онзи френски негодник ги е изпратил.

Внезапно си спомни трупа на отец Рейнар и спря да огледа кожените ботуши на убийците.

— Е — забеляза той, — поне вече знам как е умрял отец Рейнар. Помните ли отпечатъците от ботуши на гробището?

— Но те бяха само от един човек.

Корбет се изправи и вдъхна дълбоко от нощния въздух.

— И двамата са били там. Помните ли ъгъла, под който беше забита стрелата в тялото на свещеника? Това е уловка на убийците — единият чука на вратата, а другият дебне в тъмното. Това е стар номер, който се изпълнява в различни варианти. Понякога просяк подава ръка за милостиня, а в другата крие нож. А в моя случай — уморено каза той, — джудже, което се преструва на дете. Едва не се нанизах на ножа му.

Корбет се обърна към вратата на кръчмата, вече отрупана със зяпачи. Навсякъде по улицата се отваряха и затваряха врати; прозорци широко зейваха и се чуваха викове. Дребна, шкембеста фигура, облечена в роба, изпълзя от мрака.

— Казвам се Ароухед — обяви човекът. — Джон Ароухед, старейшина на този квартал. — Той посочи Корбет с пръст. — Ти, сър, си арестуван, докато дойде стражата.

Корбет се облегна на стената, опитвайки се да овладее треперенето на краката.

— А ти, сър — отвърна той, — си надут глупак, който действа преди да мисли. Казвам се Хю Корбет, главен писар на кралската канцелария и специален кралски пратеник. Двата трупа са на французи. Те бяха убийци. Ако все още искаш да ме арестуваш, направи го, но утре аз ще бъда свободен, а ти — в затвора.

Корбет се отупа от праха и с цялото достойнство, което успя да събере, се върна в кръчмата.

Седнаха да довършат вечерята. Корбет дъвчеше бавно и изпи две чаши кларет, за да успокои нервите си. Ранулф се надуваше, нацупен, че господарят му не му е благодарил както трябва за спасението си и правеше възторжени оценки на изкусната си стрелба.

— Много се забави! — промърмори Корбет неблагодарно. Малтоут се изкашля и отмести поглед.

— Мастър Корбет — каза той, — за това съм виновен аз. Взехме арбалет от кръчмаря и аз стрелях. — Той преглътна мъчително. — Изобщо не улучих. — Очите му нервно проблеснаха срещу Корбет. — Надявам се да не съм уцелил някой друг. Ранулф грабна арбалета от мен. Другото го знаеш.

Корбет се втренчи в безочливия си прислужник.

— Колко пъти станаха, Ранулф?

— Кое, мастър?

— Колко пъти си спасявал живота ми?

Ранулф сви рамене.

— Това е мой дълг — каза той толкова лицемерно, че Корбет се облегна и избухна в смях. Взе кесията си и изсипа монетите на масата.

— За теб са, Ранулф. Поздрави сина си. Малтоут, по-добре иди с него.

Той сложи ръка върху рамото на младия вестоносец.

— Само ми обещай, че няма да пипаш арбалет, ако съм някъде около теб.

Малтоут се усмихна нервно и пое след Ранулф за една разгулна нощ.

Корбет отново запрехвърля въпросите, които го терзаеха. Осъзна, че в разговора с Ранулф не е споменал за смъртта на старата Марта. Защо беше умряла тя? Кое беше толкова важно във фразата „Sinistra, non dextra“. Корбет се загледа в ръцете си, сграбчили кухненската маса. Беше мислил за това и преди. За ръце ли беше говорила старата монахиня? Но чии? Какво е искала да каже? Той поклати глава.

— Лявата, не дясната — промърмори.

Кръчмарят, който минаваше край него, спря и го изгледа странно, но Корбет се усмихна и поклати глава, за да го отпрати. Писарят седя така часове наред, премисляйки всевъзможни варианти, докато Ранулф, след като се бе видял със сина си, се търкаляше енергично върху широкото легло с копринен балдахин на мистрес Семплър. Младата жена, чийто съпруг беше на събрание на Гилдията, с радост посрещна своя любим. Сега Ранулф се възползваше от това, докато пред вратата пияният Малтоут стоеше на пост.

Ден по-късно Корбет седеше на ръба на собственото си легло в имението Лейтън и гледаше как Мейв кръжи из стаята. Тя беше много щастлива да го види, а той жадуваше за нея. Малтоут, под чиито очи имаше дълбоки сенки, беше отвел странно изтощения Ранулф към жилището му, затова писарят и съпругата му вечеряха сами в малката зала на долния етаж и прекараха остатъка от вечерта тук — в спалнята си. Както обикновено, Мейв непрекъснато разпитваше. Кого е срещнал? Къде е бил? Колко дълго ще останат?