Пол Дохърти - Принцът на мрака

Корбет се опита да й отговаря разумно, нарочно пропускайки нападението на Катъл Стрийт и убийството на отец Рейнар. Но острият поглед на Мейв не беше пропуснал нищо — съпругът й изглеждаше изтощен и притеснен, затова тя се разтревожи. Хю беше споменал дьо Краон, а тя знаеше достатъчно за французина, за да разбере, че той не желае доброто на съпруга й. Но тя запази спокойното си изражение, разказа му как вървят нещата в имението, увери го, че детето, което расне в утробата й е толкова добре, колкото може да се очаква. Лошите новини беше оставила за най-накрая.

— Хю — Мейв се изправи и се уви с чаршафа. — Имаш писмо. Пристигна тази сутрин. От краля е. Идва на юг, вече е в Бедфорд.

— Бедфорд. Но той трябваше да се бие с шотландците! Дай ми писмото!

Жена му извади малък свитък от едно ковчеже.

— Аз счупих печата, Хю — тя го изгледа спокойно. — Онова, което засяга теб, засяга и мен.

Той внимателно разгърна пергамента. Съобщението на краля беше остро и рязко — беше едновременно тъжен и ядосан, че неговият „любим писар Хю Корбет не е постигнал никакъв напредък по нашата работа в Годстоу.“ Писмото продължаваше в заядлив и гневен тон, с едва прикрито обвинение, че доверието на краля не е било оправдано. Кралят бил толкова загрижен, че оставил армията си под ръководството на други и пътувал на юг, за да разкрие сам мистерията. Корбет смачка писмото и ядосано го хвърли към стената. Погледна към жена си.

— По дяволите, Мейв! Свети Бърнард е бил прав. Плантагенетите са изчадия на дявола и ще се върнат при него! Аз ли съм виновен, че кралят е разглезил сина си и го е направил за посмешище на цяла Европа? Него не го преследват кръвожадни кучета, прокрадващи се убийци и… — Гласът му заглъхна при вида на уплахата, която се изписа по лицето на Мейв.

— Защо не ми каза — укори го тя и хвана ръката му. — Но сега ще го направиш.

Корбет нямаше друг избор, освен да й разкаже събитията в Годстоу от самото начало. Мейв го изслуша, държейки мълчаливо ръката му.

— Тази сестра Агата — попита тя многозначително, — красива ли е?

— Да, почти колкото теб.

— А лицето й красиво ли е?

— Да.

— Хареса ли ти?

Корбет знаеше, че Мейв ще усети, ако я излъже, а когато се ядосаше, жена му ставаше опасна.

— Да, хареса ми — бавно отвърна той. — Но това няма значение. Всичко, което видях, беше такова, каквото трябваше да е. Може и да е реално, но не е истината.

— Имаш ли подозрения?

Корбет колебливо й разказа какво беше открил. Мейв се съгласи, че старата монахиня вероятно е говорила за ръцете на лейди Елинор.

— Това е разковничето, Хю — каза тя.

— Кое?

— Смъртта на старата монахиня. Разкажи ми за нея.

Корбет сви рамене.

— Сестра Елизабет намерила вратата отключена. Минала зад паравана и открила тялото на старицата, потопено във ваната. По трупа нямало белези. Може да е получила удар или епилепсия. — Той замълча за миг. — Освен това на пода имало следи от вода, но може ли един убиец да е толкова несръчен, че да ги остави?

Мейв помълча известно време.

— Не знам. Ще се откажеш ли от случая?

— Не. — Корбет потупа ръката й. — Остави ме да помисля малко.

Той прекоси стаята, дръпна гоблена на отсрещната стена и влезе в тайния си кабинет. Взе огниво, запали свещите на масата и се загаеда в купчината писма, които го очакваха. Бяха пристигнали по време на отсъствието му и той бързо ги прегледа. Новини от чуждестранните дворове, от шпиони, пратеници, търговци и други писари. Само едно от тях беше свързано със случая в Годстоу. Кратка бележка от един парижки шпионин: главата на Юдо Тейлър беше извадена от Сена, където е била хвърлена в торба. Той остави писмото настрани, взе чист пергамент, приглади го и го остърга с пемза. После изреди проблемите и въпросите, които стояха пред него. Работи с часове, като се опитваше да събере доказателства за всеки от потенциалните убийци. Навън смрачените гори и поля бяха стихнали, сякаш търпеливо чакаха пристигането на зимата. Корбет дремна малко и беше внезапно пробуден от почукването на вратата. Тя се отвори и влезе Мейв.

— Старата монахиня, Хю… не е ли странно? — Тя се усмихна. — Говоря като жена. Сестра Марта е искала да се окъпе и е сложила параван около ваната.

Корбет потри очи и кимна.

— Щом си даваш труд да сложиш параван, какво още правиш?

Писарят недоумяващо поклати глава.

— За Бога, Хю, всяка жена ще го направи. Къде е любимата ти логика? Би заключила вратата!

— Е, и?

— О, Хю, мисли! Ти каза, че вратата е била отключена.