Пол Дохърти - Принцът на мрака

Агата кимна.

— Съвсем логично — промърмори тя. — Сбито и ясно описание. — После изръмжа. — Трябвало е да учиш в Оксфорд.

— А не да идвам тук — бързо добави Корбет. — Провалих малките ти планове, нали? Но останалите ти помагаха, без да искат. Отец Рейнар, който изпращаше съобщения на дьо Краон; Гейвстън и кучетата му; Уелският принц и увлечението му по фаворита му. И разбира се — заключи горчиво Корбет, — нашият върховен господар кралят, с любовта си към тайните и загадките. — Корбет се приближи към нея. — Предполагам — сухо отбеляза той, — че единственото добро дело, което си извършила е, че си разубедила лейди Елинор да не взима праховете, които Гейвстън й е изпратил. Кралският фаворит сигурно се е чудел какво става.

Агата се усмихна.

— Да, така е. Наблюдавах Гейвстън и опитите му да се бърка навсякъде. Лейди Елинор не биваше в никакъв случай да умре от отрова. Подобни прахове могат да бъдат проследени. Ако добрата дама трябваше да умре, смъртта й не биваше да бъде свързвана с принца. Имахме нужда от някоя чудесна, неразрешима мистерия. — Тя сви рамене. — Всъщност, трябваше да наблюдавам и дьо Краон.

— Ами останалите? — попита Корбет. — Ами смъртта на двете монахини? Кралят едва ли е наредил и това.

Сестра Агата разтвори ръката си.

— Не нося кама, Хю — каза тя, — защото онова, което направих беше по заповед на краля. — Тя му подаде свитък пожълтял пергамент. — Прочети го!

Корбет разви пергамента и бързо прегледа съдържанието.

„Едуард, по Божията воля и т.н. до всички шерифи, пристави и т.н. Приносителят на този документ Агата дьо Курси трябва да получи всяка помощ, която поиска, защото онова, което е направила, е в името на Короната и за доброто на кралството“.

Корбет погледна към избелелия таен печат на своя царствен господар.

— Ако цитирам Пилат, милейди, написаното остава. — Той остро я погледна. — Но това не оправдава делата ти. Кралят не би наредил да убиеш лейди Елинор.

— Налагаше се! — отсече Агата. — Тя щеше да избяга. Заповедите ми бяха съвсем точни. Трябваше да спра Девърил и да дойда в Годстоу, където да направя всичко необходимо, за да не притеснява лейди Елинор краля или английския двор. — Тя поклати глава. — Пък и ми беше писнало от това забравено от Бога място. Бивша любовница със зеленикаво лице и избледнели очи и сестри, които се грижеха само за собственото си благоденствие и пълни стомаси!

— Ами игуменката? — внезапно попита Корбет. Агата поклати глава.

— Тя не знае нищо. — Убийцата сръчно измъкна пергамента от пръстите на Корбет. — А сега, Хю, трябва да вървя. — Тя застана на пръсти и леко го целуна по бузата. — Може би ще се срещнем отново. Надявам се. Сега знаеш истината, игуменката вече не ти трябва, а Ранулф сигурно е измръзнал колкото мен. — Тя махна ръка и пръстите й докоснаха неговите. — Сбогом!

Корбет я проследи, докато изчезваше в мъглата.

— Ранулф! — извика той. — Ранулф!

Отвърна му само сивата, подигравателна тишина. Корбет се уви плътно с наметалото си и тръгна към манастира, без да се интересува, че смущава тишината на това място, където бяха извършени толкова злини.

— Ранулф! — изрева той. — За Бога, човече! — Почти беше стигнал до вратата на къщата за гости. — Ранулф! — Този път беше възнаграден от шума на слизащи стъпки.

Прислужникът му и Малтоут, който имаше още по-обезумял вид, се спуснаха с тропот към него, носейки наметалата и коланите си.

— За Бога, човече! — изкрещя Корбет. — Трябваше да ме последваш.

Сънливият Ранулф тревожно се озърна.

— Така и смятах, мастър. Но Малтоут пак заспа. Опитах се да го събудя, но не успях, затова седнах да си обуя ботушите и след миг бях отново заспал.

Корбет притвори очи.

— Ранулф, Ранулф! — прошепна той.

— Какво, мастър?

— Нищо — въздъхна Корбет. — Благодаря на Бога, че мистрес Агата не знаеше, че спиш. Слушай — продължи той, — скоро трябва да тръгваме. Закусете и опаковайте багажа. Погрижете се конете да са нахранени и уредете сметките ни. След час трябва да тръгваме.

И без да обръща внимание на възраженията на Ранулф, Корбет заобиколи църквата и отиде в покоите на лейди Амелия. Откри игуменката сама в стаята й пред обсипана с ръкописи маса. Очите й бяха зачервени, лицето — бледо, леко уплашена и разтревожена. Тя стана, когато Корбет влезе.

— Мастър Корбет, предадох съобщението ти.

Писарят се отпусна на пейката до стената.

— Седни, милейди — уморено каза той. — Няма да има нужда от това. Изгубихте още един член на ордена. Сестра Агата ще ви напусне, ако вече не го е направила. Предлагам ти да не я спираш. Никога не споменавай името й и не пращай гневни писма на епископа.