Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Съжалявам — извика Бренууд през притворената врата, — но знаехме, че ще дойдеш, мастър Корбет и лекарят ни каза да не мием тялото, докато не го огледаш.

Корбет повдигна мръсното платно и се опита да събере сили. Иначе щеше да се задуши или повърне. Веки беше оплешивяващ мъж на средна възраст с малко шкембе, макар че стомахът му беше още по-подут от газовете. Очите му още бяха полуотворени. Като се опитваше да преодолее отвращението си, Корбет прегледа посинелите устни и откритите ранички от двете им страни. От похода в Уелс знаеше, че те са резултат от лошо хранене — прекалено много месо и твърде малко плодове. Внимателно огледа пръстите и ноктите на мъртвеца, но не забеляза нищо необичайно освен че кожата на ръката му беше на допир като мокра вълна. Корбет въздъхна, дръпна платното и отново излезе в градината.

— Сър Юстас има ли роднини?

— Има син в кралската войска в Шотландия и дъщеря, омъжена за корнуолски рицар; беше вдовец. Вероятно останките му ще бъдат приютени в някоя от градските църкви, докато синът му не ни уведоми за волята си.

— Можете да го отнесете — промърмори Корбет. — Това тяло е страдало достатъчно!

Нейлър се приближи към тях, газейки решително из високата трева. Сега изглеждаше по-дружелюбен и се усмихваше на Корбет.

— Всички са готови. Събрах ги в залата — съобщи той. Ранулф, който седеше на една пейка и се приличаше на слънце, погледна с присвити очи началника на стражата, когото моментално бе възненавидял.

— Кой е готов? — попита той.

Преди да получи отговор, още трима души влязоха в градината. Първият беше дребен, плешив и загорял монах с лъснало лице и очи, които надничаха между гънки лой. До него вървеше млад писар с гъста коса, отрязана много късо. Беше облечен в кадифена туника до коленете. Под нея носеше елек, копринена риза, а на главата му имаше малко кепе с пискюл. Писар, помисли си Корбет, при това конте. Но момчешкото лице и усмихнатите очи му допадаха. До него стоеше строг мъж със сребристосива коса, продълговато бледо лице и голяма трапчинка на брадичката. Мъжът беше облечен в синя подплатена роба, обточена по врата и маншетите с черна агнешка вълна, която почти изцяло скриваше мършавите му крака. Бренууд им направи знак да доближат. — Сър Хю, позволи ми да ти представя трима от моите служители. Отец Томас, писаря ми Ротбьоф и лекаря Маре.

Последва размяна на любезности, Корбет представи своите придружители и видя как Ранулф намигна бързо на приятеля си. Корбет знаеше, че прислужникът му се забавлява от името на младия писар, което преведено от нормански френски, означаваше „печено говеждо“. Схватливият младеж улови размяната на усмивки.

— Името ми — засмя се той високо — говори за произхода ми, но не и за качеството на ястията, които поднасят в замъка.

Сподавеният смях, към който не се присъединиха само Маре и мрачният Нейлър, секна, когато Бренууд вдигна ръце и високо заяви:

— Имаме достатъчно проблеми, но ви уверявам, че готвачът или ще се промени, или ще напусне!

— Кой знае — остроумно забеляза Ротбьоф, — сър Юстас, Бог да го прости, може да е бил отровен от собствения си готвач.

— Тогава нямаше да умре толкова бързо — отсече лекарят раздразнено и почеса върха на носа си. — Сър Юстас беше убит. А и ти, сър Питър, се отърва на косъм.

Корбет забеляза раздразнение по навъсеното лице на Бренууд.

— Какво иска да каже лекарят, сър Питър?

— През нощта, когато сър Юстас умря, вечеряхме на масата в залата. Тръгнах си след него. После се върнах, за да допия виното си. Отпих, но вкусът му беше неприятен и го излях. Когато се прибрах, ми призля и започнах да повръщам. Прекарах цяла нощ в нужника. Вътрешностите ми бяха станали на вода. — Сър Питър прочисти гърлото си. — На другата сутрин чувствах слабост. Мислех, че е от нещо, което съм ял, докато трупът на сър Юстас не беше открит, когато се съветвах с лекаря.

— Той беше отровен — заяви тържествено докторът, сякаш предизвикваше някой да му възрази.

— С какво? — попита Корбет.

— Не знам, но ако сър Питър беше допил онази чаша вино, със сигурност щеше да умре. Казах му да не яде двадесет и четири часа и да пие колкото се може повече вода от кладенеца на замъка.

Корбет огледа присъстващите.

— Каза, че някой ни чака.

— Да, двамата пазачи и Льокроа са в малката зала.

— Онези, които са пазили стаята на сър Юстас?

— Именно.

— Тогава да не ги караме да чакат. И бих искал — продължи Корбет — всички да присъстват на разпита.