Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

Върнаха се обратно в малката зала на замъка. Корбет забеляза, че в нея също се усещаше общата атмосфера на разруха, която витаеше из целия замък. Тя представляваше мръсно помещение с каменен под, чиито тесни прозорци бяха закрити от дървени капаци, а няколко — с рогови пластини. По гредите на тавана Корбет зърна огромни паяжини, а по мръсните варосани стени висяха щитове с избелелите гербове на предишните шерифи. Огнището беше изронено, а решетката — скрита под пепелта от отминалата зима. На пода нямаше килими или рогозки, за сметка на това беше плътно покрит с вар. До стената имаше две пейки, покрити с възглавници, но те бяха протрити и избелели. Имаше много малко мебели — две маси, целите в мазни петна, и няколко пейки и столове. На пейката откъм стената седяха трима мъже, простовати на вид хора. Когато Корбет влезе, те се изправиха. Двамата пазачи бяха навъсени и с мазни коси, а лицето на Льокроа, което се подаваше изпод кичур рошава черна коса, беше доста пълно и украсено с разрошени мустаци и брада, които трябваше да прикрият заешката му устна.

— Да се настаним удобно — предложи Бренууд. Подредиха пейките и столовете в полукръг и всички послушно седнаха, докато сър Питър отново представяше Корбет.

— Сър Питър — започна писарят бързо, опитвайки се да разсее напрежението, — кажи ми още веднъж какво стана през нощта, когато умря сър Юстас.

— Всички се бяхме събрали тук. Храната беше гранива, както винаги. Готвачът каза, че било свинско печено, но беше влажно, лигаво и пресолено.

Тези думи предизвикаха кикот сред другарите му.

— Някои от нас пиха вино, други — ейл. — Сър Питър почеса брадата си, докато се опитваше да си припомни всичко. — Имаше и някакво ястие със зеленчуци, както и сладкиши.

— Нищо ли не се случи, докато се хранехте? — попита Корбет.

— Онези, които бяха гладни, ядоха, после — както обикновено — се разприказвахме.

— И сър Юстас ли?

— Да.

— Колко продължи това?

Корбет огледа лицата на останалите — от израженията им направи извода, че шерифът казва истината.

— Около час и половина, после си легнахме.

— Какво стана след това?

— Станах рано на другата сутрин. Както вече обясних, не се чувствах добре цяла нощ — продължи Бренууд. — Отидох на службата и се върнах тук, за да закуся. Очаквах да заваря сър Юстас. Когато не дойде, се качих до стаята му и попитах двамата пазачи дали вече е станал.

Те поклатиха глави, сякаш предчувствайки въпроса на Корбет.

— Не бяхме чули нищо — каза един от тях с тежък провинциален акцент. — Не бяхме чули, затова сър Питър захлопа по вратата.

— Какво стана тогава? Льокроа излезе от унеса си.

— Аз се събудих — промърмори той. — Разбираш ли, сър, аз спя тежко.

— Или пиеш множко! — отсече Маре.

— Бях пил много — възкликна Льокроа, — но бях и уморен!

Корбет внимателно го наблюдаваше. Забеляза играещите му очи, слюнката, стекла се по заплетената брада. Този човек не е съвсем с ума си, помисли си той. Ум на дете в тяло на мъж.

— Мастър Льокроа — спокойно каза той, — никой не те обвинява. Кажи ми просто какво се случи.

— Бях заспал на сламеника, сложен върху две дървени магарета в другата част на стаята. Винаги спя там. Тропането на сър Питър ме събуди и главата ме заболя още повече. Отидох до леглото на сър Юстас и дръпнах завесите на балдахина. Той лежеше там. — Долната устна на Льокроа затрепери и очите му се напълниха със сълзи.

— Продължавай — тихо го подкани Корбет.

— Разбрах, че нещо не е наред. Тялото на господаря ми беше сгърчено, лицето — обърнато на една страна, устата — отворена. Очите му бяха изцъклени. Напомняха очите на куче, премазано от каруца. — Льокроа обхвана главата си с ръце. — Сър Питър продължаваше да чука, а главата — да ме боли, затова отидох и отключих вратата.

— И ти влезе вътре, сър Питър? — попита Корбет.

— Всички влязохме — обясни шерифът. — Изпратих един от пазачите долу в залата. Нейлър, Ротбьоф и, разбира се, доктор Маре се присъединиха към мен.

— Когато влязох — обясни лекарят, — Льокроа беше коленичил до леглото и плачеше — той потупа прислужника по раменете. — Льокроа обичаше господаря си. Една от завесите на леглото беше дръпната и точно както каза той, сър Юстас лежеше проснат, сякаш беше получил пристъп. От вида на кожата, очите и устата му, веднага заключих, че е бил отровен.

Корбет се изправи и невярващо поклати глава.

— Нека повторя още веднъж. Сър Юстас е ял и пил само онова, което са поднесли на вечеря.