Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

Корбет почеса челото си, уморен от пътуването и объркан от загадката. Потри очи. Нищо, помисли си, тук няма и следа от нещо необичайно.

— Значи — тихо каза той — не знаем как е умрял сър Юстас или кой го е убил.

— Напротив, знаем — обади се сър Питър. — Разбойникът Робин Худ.

— Как би могъл? — попита Корбет. — Да влезе в замъка посред нощ и да даде смъртоносна отрова на човек, който вече е бил предупреден за него? Защо смяташ така?

Сър Питър бръкна в кесията си и хвърли на масата мазно парче пергамент.

— Защото самият Робин Худ твърди така.

Корбет недоверчиво се втренчи в надрасканите думи върху пергамента:

Сър Юстас Веки, самозван шериф на Нотингам, екзекутиран по заповед на Робин Худ. Питър Бренууд, самозван помощник-шериф, екзекутиран по заповед на Робин Худ.

Корбет прочете бавно думите наум и погледна към Бренууд.

— Значи ти също е трябвало да умреш. Но защо не ми показа това съобщение веднага?

— Казах ти, че Робин Худ е виновен! Веки е мъртъв, както трябваше да съм мъртъв и аз. Няма съмнение, че разбойникът има поддръжници в замъка. Помислих си — той се изкашля гузно, — че трябва да те наблюдавам и да разбера до какви заключения ще стигнеш — той сви рамене. — И ето, давам ти го.

Корбет отново погледна пергамента.

— За Бога! — изсумтя той. — Този разбойник много държи на титлите и правото да ги връчва. И завършва писмото си: „Написано в моя замък в Зелената гора“ — Корбет хвърли пергамента обратно на Бренууд. — Искам да видя как този негодник ще увисне от крепостните стени! Къде беше намерена тази бележка?

— Изпратиха я със стрела във външния двор.

Корбет погледна голямата паяжина в един от ъглите на тавана.

— Писмото доказва едно — заяви той. — В него пише „по заповед на“ — следователно отровителят трябва да е в замъка. Не вярвам някакъв разбойник да има чудодейната способност да минава през каменни стени. — Корбет замълча. — Ти каза, че тук има тайни проходи.

— Да, цял лабиринт, но те са в избите. Замъкът и градът са издигнати върху огромна скала. Пещерите и тунелите са били използвани от хората дълго преди римско време.

— Но защо? — Ранулф пристъпи напред, без да обръща внимание на изненаданите погледи на служителите на сър Питър. — Защо един разбойник да убива кралски шериф и да се опита да премахне и заместника му? Би трябвало да знае, че това само ще предизвика гнева на краля.

Корбет кимна. Ранулф беше прав — разбойникът и бандата му можеха да бродят из горите и да плячкосват. И други го правеха из цялото кралство. Защо му беше да привлича вниманието върху себе си?

— Сър Питър, въпросът на прислужника ми е уместен. Помощник-шерифът сви рамене и разпери ръце.

— Първо, сър Юстас издаде прокламация, в която се казваше, че всеки има право да убие Робин от Локсли или Робин Худ без предупреждение. Наричаше го страхливец, мерзавец и предател. Разбойникът отвърна с искане сър Юстас да се разкае публично за думите си или да си носи последствията. Сър Юстас отказа и… — гласът му секна.

— Но защо с отрова? — настоя Корбет. — Защо не на публично място? Сър Юстас разхождаше ли се из града?

— Мастър писарю, бил ли си войник?

— Да.

— Виждал ли си хората да губят смелост? Същото стана и с Юстас. Той отказваше да излиза от замъка. Беше обсебен от идеята, че и тук има предател, може би между собствената му прислуга. Веки се промени. Беше нервен, разтревожен, занемари се, пиеше много.

Корбет се огледа. Тук има твърде много уши, помисли си той. Наведе се и прошепна нещо на ухото на сър Питър. Шерифът погледна към пазачите и Льокроа.

— Свободни сте.

Войниците бързо излязоха от залата, но прислужникът се бавеше. Подръпвайки мустаците си, той се затътри до вратата, но там рязко се обърна.

— Господарят ми беше спретнат човек — заяви той, сякаш очакваше потвърждение от Ранулф и Бренууд.

— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.

— Нищо — отвърна Льокроа. — Много държеше на вещите си. — И той излезе от залата.

Корбет изчака вратата да се затвори, после се обърна към Ротбьоф.

— Ти си писарят на замъка и си бил секретар на шерифа?

Младежът кимна жизнерадостно.

— Той каза ли ти нещо? Каквото и да било?

— Не. Сър Юстас не споделяше нищо, само гледаше всички мрачно и заплашително.

— Опитах се да поговоря с него — намеси се отец Томас, — но той ми каза да си гледам работата, а той щял да се оправи със своята.

— Ами ти, сър Питър, защо Робин Худ би искал да те убие? — Корбет долови проблясък на омраза в очите на мъжа. — Сър Питър?