Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

Корбет вдигна ръка.

— Виждал съм го — промърмори той. — Висок мъж с мургаво лице и гарвановочерна коса. Под наметалото с кралските цветове винаги се обличаше в зелено. Беше командир на отряд кралски стрелци. Имаше жестоко лице — замислено каза Корбет. — Напомняше ми на ловец-сокол. Но стига за това — заключи той. — Какво предлагаш да направим сега, сър Питър?

— Утре сутринта — отвърна помощник-шерифът — възнамерявам да отида с отряд войници в Шъруудската гора. Предлагам ти да дойдеш с нас, сър Хю.

— Безопасно ли е това? — попита Корбет.

— Не, мастър писарю, не е. Но какво мога да направя? Да се крия в замъка като вдовица в траур? Аз съм кралският наместник в тази област. Не мога да позволя на Робии Худ да петни авторитета на краля.

— Не е ли по-добре да изчакаме Гизбърн?

— Гизбърн да прави, каквото иска! — отсече Бренууд. — Искаш ли сега да видиш стаята на Веки?

Корбет кимна и Бренууд освободи останалите, с изключение на Нейлър, и ги поведе по спираловидно каменно стълбище към втория етаж. Стаята на убития шериф още беше запечатана и заключена. Бренууд махна восъчния печат, отключи вратата и покани Корбет да влезе.

Спалнята беше запусната като останалата част от замъка. Голямо очукано легло с дебели вълнени завеси заемаше по-голямата част от пространството. В долната му част се намираше дълъг, обкован с желязо сандък. Имаше маса, няколко стола и два други сандъка, а в единия ъгъл се издигаше дървен умивалник, върху който стоеше голяма калаена купа с вода. От другата страна на стаята се виждаше сламеник, поставен върху две дървени магарета и покрит с няколко вълнени одеяла.

— Там ли е спал Льокроа? — попита Корбет. Бренууд кимна. Корбет разрита мръсните рогозки и застана в центъра на стаята. Тя беше почти гола, напомняше на монашеска килия. Стените бяха варосани, а единствените прозорци бяха три тесни прореза за стрелба на отсрещната стена. Бренууд запали евтина маслена лампа и я подаде на Корбет, който отиде до леглото и дръпна завесите. Възглавниците, постелите и одеялата бяха избелели и мръсни. Бренууд беше прав. Явно сър Юстас Веки се беше занемарил през последните си дни. Корбет огледа постелите, възглавниците и одеялата, но не усети нищо, освен мирис на застояла пот. После се зае с бокала, в който още имаше малко вино, но то изглеждаше безвредно, както и няколкото сладкиша върху калаената чиния в средата на масата. Над тях бръмчеше рояк мухи. Корбет събра смелост, затвори очи, лапна един и го задъвка внимателно, докато не му се повдигна от сладост. Отиде до един от тесните прозорци и го изплю, а после избърса устни с опакото на ръката си.

— Ранулф! Малтоут! — нареди той. — Огледайте рогозките.

Докато те се занимаваха с това, Корбет опита водата, вече преседяла и покрита с мръсотия.

— Господарю — обади се Ранулф, — нищо не открихме. Корбет погледна студено към Бренууд.

— Прав си, сър Питър. Тук няма нищо. Как тогава е бил отровен Веки?

— Не съм лекар. Маре каза, че отровата трябва да е била силна. Бучиниш, арсеник или напръстник.

Корбет взе кърпата от умивалника. По нея имаше следи от пръсти и той долови мириса на сладкишите. Спомни си раните около устата на Веки.

— Ранулф, какво ще стане, ако имаш струпеи и си избършеш устата с кърпа?

— Тя често ги разчопля и започват отново да кървят.

— Значи Веки определено е използвал тази кърпа. По нея има следи от кръв. — Корбет махна с ръце ядосано. — Тук няма нищо — промърмори той. — Бог знае как е бил убит Веки.

— Ела — повика го сър Питър почти радостно. — Сър Хю, сигурно си уморен. Нека те разведа из замъка, а после ще си починеш.

Корбет се канеше да откаже, но осъзна, че огледът на замъка ще му бъде от полза и всички последваха Бренууд три етажа нагоре, за да излязат на укрепленията. Сър Питър застана до назъбената стена и Корбет заслуша с половин ухо описанието на останалата част от замъка. Наслаждаваше се на хладния вятър и красотата на залеза. Изведнъж нещо в думите на сър Питър привлече вниманието му. Той проследи накъде сочи ръката му и се загледа на север, отвъд отрупаните къщи и улици на Нотингам, към необятното море от горска зеленина, което се простираше, докъдето стигаше погледът.

— Разбираш ли проблема, сър Хю? Как можеш да заловиш някого в такова огромно пространство? Конниците не вършат работа, а пешаците се боят. Там може да се скрие цяла войска и лесно можеш да попаднеш в засада.

— Разбойникът използва ли коне? Сър Питър се усмихна злорадо.