Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Чух те, Ранулф — извика Корбет през рамо. — Малтоут, ти си най-добрият ездач, когото познавам, но знаеш заповедите ми. Никога в мое присъствие не докосвай меч или кама. Ти си по-опасен от някой пиян войник, който размахва оръжието си из препълнена кръчма. — Корбет го погледна подозрително. — Нали не носиш кама?

Кръглоликият коняр го погледна с широко разтворени детски очи, изпълнени със страх.

— Добре — промърмори Корбет. — Тогава довърши разопаковането на багажа си. После слез в килера. Поискай или си вземи нещо за ядене и пиене и иди с коня си до Саутуел. Показах ти пътя, когато влизахме в Нотингам. Когато стигнеш до кръстопътя, тръгни на юг към Нюарк. Ще намериш сър Гай от Гизбърн в странноприемницата „Змията“. Кажи му, че сме пристигнали в Нотингам и утре ще влезем в гората. Но той не бива да мърда оттам, докато не е говорил с мен. Доведи го тук, но не в замъка, а го помоли да отседне в хана в подножието на скалата. Как се казваше?

— „Пътят към Йерусалим“ — обади се Ранулф.

Той забелязваше всяка кръчма, край която минеха, защото там можеше да утоли жаждата си, да подмами наивниците в игра на зарове или да продава „чудотворните“ си лекарства на онези, които бяха достатъчно глупави, за да ги купят.

— Заведи го там — нареди Корбет. Малтоут кимна, изми лицето и ръцете си и излезе навън.

— Прекалено си строг с него, господарю — усмихна се Ранулф. — Той има голямо желание да се научи да се бие с меч.

— Не и докато съм жив — промърмори Корбет. — Ранулф, той е опасен за околните. Видя ли го на вечерята на лейди Мейв преди да тръгнем от Бред Стрийт? Режеше парче месо и едва не си отряза пръстите. — Корбет отново се зае с багажа си. — И кой е този господар „Кисела физиономия“?

— Никой — отвърна гузно Ранулф. — Един наш общ познат.

Корбет се усмихна вътрешно, подреди последните си дрехи в един от сандъците и окачи двете си роби на окачалка. Опитваше се да не мисли за жена си Мейв, която така спретнато беше сгънала всичко, бъбрейки непрестанно, за да прикрие безпокойството си от заминаването на съпруга си. Той си я представи — бялата като слонова кост кожа, тъмносините очи и красивото лице обкръжено от дълги златисти коси.

— Би трябвало да съм при нея — промърмори той — отидем с малката Елинор и чичо Морган в имението ни в Лейтън.

Корбет отвори дисагите си и извади малкия поднос с принадлежностите за писане, от който взе парче пергамент, мастилница, нож и перо. Вдигна поглед. Ранулф мрачно гледаше през един от тесните прозорци.

— Хайде! — подкани го Корбет, настанявайки се на стола. — Да разкрием тази мистерия.

Ранулф не помръдна, затова господарят му сви рамене, взе перото и го натопи в синьозеленото мастило.

— Първо — обяви той, — кралските дела в Лондон.

Разви мръсното парче пергамент, което прислужникът му беше донесъл от Париж и го приглади внимателно. Бардолф беше заплатил за него с живота си и писарят гузно си спомни посещението си при съпругата му на Гръбъл Стрийт, близо до Крипългейт. Кралят й беше обещал пенсия, но жената само крещя и руга, докато Корбет не напусна дома й.

— За какво умря Бардолф? — каза той на глас. — Какво означава това закодирано писмо? „Les trois rois vont au tour des deux fous avec deux chevaliers.“ Тримата крале — преведе той — отиват в кулата на двамата глупаци с двама конници.

Корбет притвори очи и се опита да си представи картата на северна Франция, която писарите му бяха начертали в Уестминстър. В момента Филип беше струпал армиите си там — десетки хиляди пехотинци, ескадрони тежковъоръжени рицари, каруци с провизии. Щом започнеше жътвата, войската му щеше да навлезе във Фландрия. Но къде? Дали в шифрованото съобщение се съдържаше това сведение?

— Къде ще нанесе удара? — промърмори той тихичко. — Дали френската войска ще връхлети като вълна или ще се подреди като острие и ще влезе по един път в определен град?

Фламандските съюзници на Едуард настойчиво молеха за тези сведения. Ако знаеха откъде ще мине Филип и какъв е планът му за нападение, можеха да му се противопоставят, но войската им беше малка и прекалено разпръсната, за да реагира на всички възможности.

Корбет си спомни побелялото от гняв лице на краля в Уестминстър.

— Приличаме на котка, която дебне хиляда миши дупки. Къде във Фландрия ще насочи удара си този негодник?

В отговор Корбет беше притиснал множеството си шпиони в Париж да разкрият тайната. Сега те разполагаха със сведенията, но не можеха да ги разберат.