Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

Сър Питър вдигна глава.

— Добре дошъл в Нотингам и привет от Робин Худ на кралските пратеници! — Той огледа залата. — Виж — прошепна безпомощно. — Виж колко тъмно става.

Корбет проследи погледа му и забеляза как последните слънчеви лъчи проникват през прорезите на стената.

— Мразя това място — продължи Бренууд. — То е прокълнато и обитавано от духове. На никого не е донесло късмет. Преди сто години дядото на сегашния ни крал обесил двадесет и осем уелски момчета заложници, заради въстанието в Уелс. Оставили ги да висят от крепостните стени. Хората казват, че духовете им още бродят тук и носят нещастие. Гай от Гизбърн ще го потвърди. Сър Юстас също си изпати, а сега е мой ред.

Мрачните думи на Бренууд бяха прекъснати от Нейлър, който влетя в залата.

— За Бога, елате!

— Какво има?

Той се облегна на стената, едва поемайки си дъх.

— В избите — Льокроа се е обесил!

Те го последваха надолу по стълбите в мрачното подземие.

— Слязох да изнеса буре с ейл — обясни Нейлър, посочвайки свещта, закрепена в една ниша.

На светлината на потрепващия пламък тялото на Льокроа изглеждаше още по-ужасно, увиснало от гредата, то сякаш танцуваше кървав танц. Корбет и останалите гледаха, ужасени от гротескната гледка — очите на трупа бяха изскочили, езикът — прехапал, вратът и главата — изкривени под странен ъгъл, панталоните — мокри от урина.

— Доведи доктор Маре и отец Томас! — нареди Бренууд.

— За Бога! — изръмжа Ранулф. — Господарю, дръж тялото.

Корбет притвори очи и хвана трупа през кръста, докато Ранулф преряза въжето с меча си. Двамата внимателно оставиха тялото върху влажния под, точно когато брат Томас и Маре влязоха. Лекарят хвърли един поглед към тялото и се извърна с ръка пред устата.

— Мъртъв е! — възкликна той.

— Откога? — попита Корбет.

Маре коленичи и докосна с опакото на ръката си врата и бузата на мъртвеца.

— От около час.

— Значи е умрял по време на нападението?

— Така мисля — отсече Маре, бръчкайки презрително нос.

Корбет коленичи от едната страна на трупа, а отец Томас — от другата. Духовникът прошепна формулата на покаянието в ухото на мъртвеца и го прекръсти от разстояние, докато Корбет внимателно оглеждаше тялото. След като се увери, че по китките и глезените му няма следи от въжета, той разкопча колана на мъртвеца. Наведе се и подуши устата му, опитвайки се да не обръща внимание на засъхналата слюнка по брадата му. После ощипа носа му и погледна към Бренууд.

— Бил е пиян, когато се е самоубил. Дъхът му мирише на вино.

Нейлър, който палеше факлата на стената, се отдалечи към вътрешността на изба.

— Едно от буретата с вино е пробито.

Корбет се взря в мрака. Видя дървен сандък встрани и до него калаена чаша.

— Той обичаше чашката — отбеляза Маре.

Корбет кимна и погледна към въжето, вързано за гредата и отново към сандъка и катурнатата чаша.

— Някой от вас виждал ли го е скоро? — попита той.

— Аз — отвърна отец Томас, по чието пълно лице вече нямаше и следа от веселие. — Точно преди нападението го срещнах по стълбите. Беше пил много.

Корбет огледа още веднъж тялото, обръщайки особено внимание на пръстите. Забеляза, че тези на лявата ръка бяха силно загрубели.

— Левичар ли беше? — попита той.

— Да, да — промърмори Бренууд. — Сър Юстас вечно го ругаеше, че му поднася от другата страна.

Корбет стана и отри ръце в робата си.

— Бог знае защо — заяви той, — но навярно нападението го е побъркало съвсем. Предполагам, че е слязъл тук, за да се скрие. Пробил е бурето с вино и вече пиян е решил да отнеме собствения си живот. Качил се е на сандъка, преметнал е въжето през гредата, ритнал е сандъка и животът му е угаснал като свещ.

Корбет се загледа в пода. Нещо не беше наред, но не можеше да разбере какво. Затвори очи. Беше видял достатъчно за един ден. Беше изтощен след пътуването в прахта и горещината по древния римски път, от разкритията на Бренууд, от смъртта на Веки, неочакваното нападение на замъка, а сега и това.

— Сър Питър — каза той, — ти си прав, този замък е прокълнат.

— Затова утре — отвърна Бренууд — ние ще върнем проклятието в гората. Ще заловя разбойника жив и ще го обеся на пазарния площад. Нейлър, изнеси тялото.

— Къде?

— В дома за покойници при господаря му. Отче Томас, недей да казваш как е умрял. Бедният Льокроа няма да липсва на никого, пък и кого го е грижа, че се е самоубил? Ще го погребем заедно с господаря му.

Шерифът ги поведе навън от подземието обратно към залата, където подреждаха господарската маса за вечеря. До вратата чакаха прислужници с купи вода и кърпи. Всички се измиха хубаво и заеха местата си на масата. Отец Томас каза молитвата й сър Бренууд нареди да поднасят храната. И на Корбет, и на Ранулф им се гадеше от спомена за видяното, както и от мисълта как изглеждаше кухнята, но храната се оказа много вкусна — крехко младо прасенце със сос. Сър Питър щедро наля в чашите Изстудено елзаско вино. Той се усмихна на гостите си.