Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Не мога да ви гарантирам, че храната и напитките не са отровени, но в кухнята вече стои въоръжен пазач. Заклех се, че ако още някой умре, ще обеся готвача и помощниците му.

— Доктор Маре — настоя Корбет, — извинявай, че отново те питам, но знаеш ли от каква отрова е умрял Веки?

Лекарят рязко вдигна поглед.

— Не, но предполагам, че е била отвара от изсушено отровно растение.

Корбет отпи от чашата си.

— И не можеш да предположиш как са му я дали?

— Вече ти казах — отвърна лекарят, — огледахме всичко, което Веки яде и пи на масата и в стаята си. Защо ме питаш пак?

— Мислех си за Льокроа. Може ли той да е бил виновникът? Възможно ли е между него и господаря му да е съществувала тайна вражда? А след това, обзет от разкаяние да е посегнал на живота си?

— Аз също помислих за това — каза Маре.

— Но защо? — намеси се отец Томас. — Льокроа беше простичък човечец. Едва можеше да напълни чаша, камо ли да купи смъртоносна отрова и да я даде на господаря си, без никой да разбере.

Корбет отпи от виното си. Допускаше, че Льокроа може да е бил убиецът, но в избата имаше нещо не на място и докато разговорът се насочи отново към нападението на разбойниците над замъка, той размишляваше какво е пропуснал.

Поднесоха нови ястия — риба в пикантен сос, печено говеждо, задушено с лук, малки бели хлебчета. Корбет се хранеше мълчаливо, слушайки с половин ухо плана на сър Питър за следващата утрин. Очите му натежаха. През ума му минаваха образите на Мейв, на чичо Морган, който реве с пълно гърло някаква уелска песничка, на Едуард, който му крещи от трона си в Уестминстър за проклетия шифър, трима крале, които посещават кулата на двамата глупаци с двамата конници…

Усмихнатият Ранулф го смушка, за да се събуди.

— Господарю!

Корбет се усмихна и вдигна чашата си с вино. Беше му тежко. Рядко му се случваше да яде толкова много и да пие тъй бързо. Той разхлаби колана си и се изправи.

— Разбира се! — прошепна той на изненаданите си сътрапезници. — Разбира се!

— Какво има? — извика Бренууд. Корбет го погледна.

— Сър Питър, моите извинения, но току-що осъзнах, че Льокроа е бил убит.

— Какво имаш предвид? — попита рязко Бренууд.

— Нищо — отвърна кисело Корбет. — Само начина, по който човек си слага колана. Къде е сега трупът на Льокроа?

— Където го оставихме — в избата, покрит с платно. Познаваш войниците, сър Хю. Те са суеверни и отказаха да местят тялото на самоубиец през нощта.

— Тогава най-добре да слезем долу — настоя Корбет.

По заповед на Бренууд войниците се появиха с факли и ги поведоха към избата. Корбет приклекна в светлината и отметна платното.

— Нали Льокроа е бил левак? — попита той.

— Необходимо ли е това? — апатично попита Ротбьоф. — За Бога, човече! И жив като го гледах, ми се повдигаше, камо ли сега!

Корбет не обърна внимание на кикота.

— Пипал ли е някой тялото?

— Не, разбира се.

— Добре — каза Корбет. — Погледнете колана му.

— За Бога! — нетърпеливо извика Бренууд. Корбет почука с пръсти по колана на Льокроа.

— Забелязвате ли, че краят, който влиза в катарамата, е от лявата страна?

— Е, и?

— Льокроа е бил левак. Открих го по-рано, когато оглеждах трупа. Коланът би трябвало да е наобратно — този край да виси отдясно.

— Бил е толкова пиян — промърмори Нейлър, — че е цяло чудо как изобщо е успял да го закопчее.

Корбет сви рамене.

— Мислих за това и си спомних нещо друго. Виждате ли как се закопчава този колан? — Той внимателно го разкопча и го вдигна. — Всички дупки освен една са здрави, защото никога не са били използвани. Коланът е много лична вещ. Закопчаваме го по един и същ начин всеки ден — освен, разбира се, когато надебелеем. — Корбет показа една дупка, доста по-високо от онази, която Льокроа обичайно беше използвал. — Виждате ли как е разкъсана тази дупка? По бялата кожа отдолу личи, че това е станало съвсем скоро — той остави колана и се изправи. — Питам ви: защо Льокроа си е закопчал колана наопаки? И второ, видяхме дупката, която е използвал редовно — защо тази, която е доста по-нагоре от нея, е разкъсана?

Всички го гледаха и мълчаха — Сър Питър с отворена уста; Нейлър премигваше, сякаш не можеше да разбере думите на Корбет. Брат Томас гледаше очаквателно, а в очите на Ротбьоф проблесна разбиране.

— Според мен — заключи Корбет — този колан е бил свален от Льокроа и използван, за да пристегне нещо. Затова е била направена втората дупка. Смятам, че е бил увит около самия Льокроа, след като е умрял. Или е по-добре да кажа, след като е бил убит? — Корбет коленичи още веднъж до трупа и дръпна ръкавите на излинялата му роба. — Нека предположим, че Льокроа е бил убит. Някой го е довел тук или го е открил мъртвопиян. Льокроа не беше измежду най-умните Божии създания, мир на душата му, и често дори без да пие вино, е заспивал дълбоко. А след като е изпил толкова, съмнявам се, че е помнел и собственото си име. Така че — заключи Корбет, — щом Льокроа се е напил, убиецът е свалил колана му и го е пристегнал около него, за да обездвижи ръцете му. — Корбет взе колана и внимателно го уви около трупа, а после го закопча така, че ръцете на убития бяха здраво притиснати към тялото.