Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

Ранулф чу одобрителен шепот и се усмихна вътрешно. Най-после старият господар „Кисела физиономия“ им беше показал, че не е глупак, защото коланът беше пристегнат точно на дупката, която беше разкъсана наскоро.

— Разбирате ли ме? — Корбет се огледа. В светлината на факлата видя, че всички кимнаха с напрегнати и съсредоточени лица. — Вижте — повтори той, — сега коланът е пристегнат около ръцете му. После убиецът е взел пияния Льокроа, принудил го е да се качи на онзи сандък, нахлузил е примката на шията му и е ритнал сандъка, оставяйки го да се задуши. Когато бях тук първия път, се сетих за тази възможност и внимателно прегледах китките му. — Корбет разкопча колана и дръпна ръкавите на робата нагоре, разкривайки големи синини точно под лактите.

— Бил е убит! — заяви Бренууд.

— О, да — продължи Корбет. — Ужасно дело. Вероятно са били нужни няколко минути, за да умре. Когато Льокроа вече бил мъртъв, убиецът се измъкнал от сянката, свалил колана и бързо го закопчал на кръста му. Тъй като е бил десняк, го е сложил не така, както би направил убитият. И кой би забелязал? Кой би открил дупката в колана или синините по ръцете? А и ако някой би ги открил, би ли ги свързал? — Корбет се изправи и поклати глава. — Аз също се сетих за това, едва когато разкопчах колана си горе в залата.

— Но защо? — приведе се Ротбьоф.

Корбет забеляза, че лицето на писаря беше бледо и покрито с пот.

— Защо някой би убил бедния Льокроа?

— По две причини — намеси се Ранулф, смигайки на господаря си. — Не е ли явно? Първо, ако повярваме, че Льокроа е посегнал на живота си, естествено е да си помислим, че е гузен, защото е убил господаря си. Така смъртта му би прикрила истината.

— А каква е тя? — рязко попита Бренууд.

— Знам какво ще каже Ранулф — намеси се Корбет. — Льокроа е размишлявал за смъртта на господаря си. Може би си е спомнил нещо, което не е било наред в стаята и убиецът е разбрал това. Но какво е било то? — Корбет се огледа. — Говорил ли е с някой от присъстващите?

— С мен — обади се Ротбьоф от сенките, където стоеше. — Повтори ми, че господарят му бил спретнат човек.

— Какво искаше да каже?

— Нямам представа. Просто го повтаряше.

— Но това не е вярно! — почти извика Ранулф. — Този замък има нужда от почистване, от боядисване… — Гласът му секна, когато думите му предизвикаха гневно мърморене.

— Ранулф иска да каже — тактично добави Корбет, — че нападенията на разбойника са разстроили ума на сър Юстас. Но по-важното е — продължи бързо той, че Льокроа е бил убит, защото е видял нещо, което може да разкрие виновника за смъртта на господаря му. А сега ви пожелавам лека нощ.

Корбет излезе от избата, следван от Ранулф. Едва когато вратата на стаята им се затвори след тях, Корбет си позволи да се усмихне. Разкопча колана си и го хвърли на леглото.

— Е — каза той, — пуснахме котката сред гълъбите! Трябваше да приемем убийството на Веки, но спечелихме една победа. Сега убиецът знае, че не сме толкова глупави, за колкото ни мислеше — той седна на леглото и се загледа в Ранулф. — Ето какво ще ти кажа, Ранулф-ат-Нюгейт, верни прислужнико и бъдещ писарю: ако открием убиеца на Льокроа или Веки, ще пипнем и Робин Худ.

Корбет отиде до сандъка пред леглото. Извади малко, обковано с желязо ковчеже, дълго не повече от една стъпка и заключено с три ключалки, които отключи с един от ключовете, които висяха от колана му.

— Господарю?

— Да, Ранулф.

— Съгласен съм с това, което каза, но погледни го по друг начин — ние с теб сме сами в този замък, заобиколени от убийци. Какъв е смисълът да разберем истината ако това ще доведе до смъртта ни?

Корбет порови в малкото ковчеже, извади свитък пергамент и го подхвърли на Ранулф.

— Вярно е — промърмори той, — но не е ли винаги така Ранулф? Позволи ми да те разтревожа още повече. Робин Худ може би не е единственият, който желае смъртта ни.

— Говориш и за убиеца в замъка ли?

— Не, може би има още някой.

Ранулф пребледня и се отпусна на леглото.

— Дево Марийо, помогни ни! — Прислужникът поглед на към пергамента, който Корбет му беше подхвърлил — Това има ли нещо общо с тази работа?

— Нещо повече — Корбет си пое дъх. — Помниш ли, че след аудиенцията ни с краля и преди да заминем от Уестминстър, той ни изпрати до двора и ме дръпна настрана.

— Да — отвърна Ранулф. — С краля отидохте в малката розова градина. Прекарахте там известно време. Чудех се какво не е наред. Негово величество не само не обърна внимание на мен, но накара и скъпия си приятел, графа на Съри, да го чака.