Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

Съвсем близо до крепостта убиецът Ахитофел седеше и пиеше в кръчмата „Пътят към Йерусалим“. Човекът, чиито ръце бяха изцапани с кръвта на враговете на Филип, бавно отпиваше от виното си и оглеждаше претъпканата с войници и прислужници от замъка кръчма. Седеше в сянката, взираше се през отворения прозорец в тъмните очертания на крепостта и планираше смъртта на Корбет.

На другата сутрин Корбет и Ранулф закусиха с ейл и пресен хляб от фурната на замъка, после излязоха на двора. Небето беше покрито с плътни черни облаци, идваше дъжд. Бренууд се присъедини към тях, облечен в ризница, нахлупил качулката от метални халки. Под мишница стискаше шлем.

— Надявам се, че няма да вали — мрачно каза той. — Иначе ще трябва да се върнем.

— Разумно ли е това? — попита Корбет.

— Да. Нямаме избор.

Един войник тичешком слезе по стълбите, носейки знаме с герба на Бренууд.

— Дори само жителите на града да видят, че влизаме в гората и се връщаме, това ще бъде победа.

Бренууд се обърна и започна да издава заповеди. Дворът се превърна в бръмчащ кошер, когато конярите заизвеждаха конете, а войниците ги проверяваха и ги възсядаха. Жените и децата излязоха да се сбогуват. Корбет преброи, че отрядът им е от около тридесет конници и още толкова стрелци. Най-накрая сър Питър даде заповед да потеглят.

Нейлър изсвири пронизително с рог, портите се разтвориха и отрядът потегли по виещия се път покрай къщичката на вратаря и двора на пивоварната, по Касъл Стрийт и Фрайъри Лейн, която водеше до пазара. Сър Питър яздеше най-отпред, следван от Корбет и Ранулф, а Нейлър сновеше напред-назад покрай колоната, за да въдворява ред. Когато се разминаваха с жителите на града, някои ги изглеждаха намръщено, но други им пожелаваха успех и Корбет разбра, че въпреки поста си, Бренууд се радва на доста симпатии.

Излязоха на пазара, минаха покрай къщите и конюшните на търговците на домашни птици и дивеч, които се подготвяха за търговия: лекият ветрец носеше перушина; жени и деца скубеха пилета. После ги предаваха на чираците, за да ги изкормят, после да ги попарят в огромни бурета с гореща вода и да ги увесят над сергиите за продажба, докато просяци и кучета се биеха за дреболиите, изхвърляни в мръсните канавки.

Две деца крещяха радостно, докато се мъчеха да яхнат прасе. Куче ухапа едното от тях и веднага беше подгонено към колоната на стрелците на Бренууд, където беше наказано допълнително, преди да изчезне в една малка уличка. Група буйни мъже, облечени в дрипи, с боядисани в кафяво и зелено лица, изпълняваха странен танц около кози череп, забит на прът. Те не обърнаха внимание на Бренууд, който им нареди да освободят пътя и се отдръпнаха, едва когато Нейлър се спусна към тях с изваден меч. Колоната прекоси пазара и тръгна по улицата към портата „Сейнт Питър“, където тълпата беше по-гъста и въздухът миришеше на пот; а жителите на града ходеха от сергия на сергия и шумно се пазаряха с калайджиите, чираците и калфите.

Колоната трябваше да се отдръпне встрани, за да пропусне стадо уплашени говеда, подкарани към кланиците. Те бяха последвани от духовник и проститутка, уличени в непристойно поведение, които развеждаха из улиците, за да бъдат опозорени публично. Мъжът и жената бяха съблечени, доколкото позволяваше приличието, вързани гръб до гръб и сега двама ухилени пристави ги разхождаха из града. Войниците се присъединиха към всеобщия смях, после се обърнаха да видят един луд, който скочи върху една сергия. Беше обут в мръсни ботуши, очевидно направени от самия него, носеше дрипава роба и държеше голям ясенов прът. Очите му, диви като на животно, оглеждаха войниците, докато той крещеше, че е архангел Гавриил, изпратен от Бога, за да ги предупреди, че наближава Страшният съд. Войниците не му обърнаха внимание и важното съобщение на ангела бе заглушено от освирквания и подвиквания. Нейлър, с почти скрито от железния шлем лице, извика за тишина и си запробива път през тълпата с меч в ръка.

Най-после стигнаха градските порти и колоната излезе на белия прашен път, който се виеше между просторните поля отвъд крепостните стени. Пред тях се виждаше Шъруудската гора, чиито вековни зелени дървета сякаш докосваха снижилите се черни облаци. Корбет погледна към Ранулф и забеляза огромните сенки под очите му и пребледнялото от тревога лице.

— Добре ли спа, Ранулф? Прислужникът се обърна и плю на земята.

— Просто мразя гората — измърмори той. — Сенките, шумовете. Предпочитам улиците на Съдърк.