Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Мастър писарю, нали сега няма да кажеш, че си ме предупредил?

— Колко души загубихме? — рязко попита Корбет.

— Можеше да бъде и по-зле — отвърна Нейлър. — Един алебардист, двама стрелци и трима конника.

Сър Питър изруга.

— Кажи на хората да слязат от конете. Ще заобиколим и ще влезем в града през страничната порта.

Корбет и Ранулф вървяха с останалите, докато войниците на сър Питър се затътриха обратно по улиците, водейки уморените, запенени коне. Хората не бяха по-добре от конете. Един беше тежко ранен, останалите имаха по-леки наранявания. Раненият — улучен от стрела точно под коляното — се олюляваше на коня с пребледняло лице. Едва ли щеше да остане в съзнание, ако един от другарите му не беше извадил главата на стрелата, почистил раната му с вино и стегнал здраво кървящата рана с парче плат.

Корбет благодареше на Бога, че е невредим. Ранулф изглеждаше доволен, че се е измъкнал от гората.

— Изглеждаш ужасно — прошепна той на Корбет, загледан в разрошената му коса и изподраното от клони лице.

— Всички можехме да загинем! — възкликна Корбет. — Това беше глупаво. Освен това срещата не беше случайна. Разбойниците ни причакваха. — Той повиши глас. — Сър Питър!

Шерифът се приближи.

— Кой би могъл да ги предупреди — попита Корбет, — та да ни направят засада?

Бренууд поклати глава.

— Не знам, сър Хю, но ако разбера, ще ти кажа, преди да обеся този негодник!

Въпреки мерките на Бренууд, прибирането и състоянието им не останаха незабелязани. Новината за поражението им ги беше изпреварила по някакъв начин и гражданите се тълпяха от двете страни на пътя, който водеше към страничната порта. Корбет го понесе с безразличие, но съчувстваше на шерифа, който също чуваше кикотенето и приглушения смях. Унижението на сър Питър беше пълно. Той седеше на коня си като човек, когото водят на смърт, а не като кралски наместник.

Щом влязоха в замъка, лекарят и брат Томас се спуснаха към тях. Първият се погрижи за ранените, а монахът се зае със сър Питър. Отведе го внимателно вътре, шепнейки му кротко, сякаш утешаваше ученик, набит от другарите си. Корбет хвърли юздите си на един коняр и за миг остана с Ранулф, наблюдавайки как войниците разседлават конете си и прибират оръжията. Когато новината за завръщането и загубите им се разпространи, оплаквачките завиха и Корбет се обърна е отвращение.

— Ела, Ранулф. Това е кралски замък в графство Нотингам, а не част от шотландския поход.

Върнаха се в стаята си, където се измиха и почистиха раните си.

— В момента е най-добре да се държим настрана — промърмори Корбет, отпуснат на леглото. — Едва ли сър Питър ще иска да му се мяркаме пред очите днес.

Ранулф седна на едно столче и задъвка устната си.

— Господарю, кой би могъл да е предателят?

— Всеки — отвърна Корбет. — Всеки в този замък, който е знаел къде отиваме. Сър Питър искаше да покаже силата си, но дали си струваше?

— Но как ще заловим разбойника? — попита Ранулф. Той отиде до прозореца, но предпазливо застана встрани, защото не беше забравил вчерашното нападение.

— Нашият мил Робин — саркастично забеляза Корбет — няма да бъде заловен със скитане в гората. Нямам никакво намерение да се връщам там и да чакам някоя стрела да ме улучи в гърлото. Трябва да го накараме да излезе от гората, но каква примамка бихме могли да използваме?

— Има и друг начин — започна Ранулф. — Ако откриеш кой е шпионинът му в замъка…

Корбет седна.

— Странно е, че го казваш. Забеляза ли, че Нейлър беше с нас в гората, Маре и брат Томас ни посрещнаха, но мастър Ротбьоф изобщо не се появи?

— Смяташ ли, че той би могъл да е предателят?

— Възможно е. Не скърбеше особено за смъртта на сър Юстас и, както забеляза ти, умее да си служи с оръжието. Тогава защо не дойде с нас или поне не ни посрещна? — Корбет загриза нокътя на палеца си, после се усмихна на разрошения си блед прислужник. — Не се тревожи, Ранулф, едва ли ще се върнем в гората, но ти си прав. Ако заловим предателя, ще премахнем най-важния съюзник на Робин Худ и което е по-важно, вероятно ще обесим убиеца на сър Юстас и бедния Льокроа. — Корбет спусна крака от леглото. — Да се хващаме на работа.

— Какво ще правим?

— Вече не можем да разпитаме Льокроа. Той се отправи при създателя си. Затова нека си представим, че сме актьори от пиеса и да изиграем отново действията на Веки през нощта, когато е умрял. В същото време ще повикаме Ротбьоф.

Корбет напълни чашата си с вино и слезе в залата. Тя беше пуста с изключение на един слуга, когото той изпрати за Ротбьоф. Част от гарнизона се беше събрала на групи в двора, за да чуе за поражението в гората, други чакаха да превържат раните им или, подобно на сър Питър, се бяха усамотили и ближеха раните си.