Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

Корбет отиде до масата на подиума.

— Доколкото знаем, Веки си е тръгнал оттук, последван от Льокроа и Маре. — Той отиде до вратата. — Шерифът носел чаша вино, която били опитали на масата, както и всичко останало, което сложил в уста. Качил се в стаята си. Никой от останалите в замъка не е пострадал, с изключение на сър Питър, който се върнал за своята чаша. Виното имало странен вкус и той го изхвърлил. — Корбет тръгна нагоре по стълбите, следван от Ранулф. Спряха пред стаята на Веки. — Какво е станало после?

— Според лекаря, сър Юстас го накарал отново да опита виното. После влязъл в стаята си — продължи Ранулф, — придружен от Льокроа. Вратата била заключена отвътре, а двама войници стояли на пост отпред.

— Което означава — поде Корбет, — че Маре, брат Томас, Питър Бренууд, Ротбьоф или който и да е друг може да се е промъкнал обратно в залата и да е сипал отрова във виното на Бренууд.

Корбет отвори вратата и влезе в стаята на мъртвеца. Тя беше все тъй мрачна и занемарена. Мръсните рогозки бяха струпани на купчини, завесите на леглото — дръпнати на половина, одеялата и постелите — разхвърляни. Чашата с остатъка от виното беше непокътната, както и покритата с мръсна пяна вода в купата на умивалника, и чинията със сладкиши, над която се рояха мухи. Ранулф седна на леглото на Льокроа, докато Корбет се опита да повтори действията на Веки, макар че не отпи от виното, не докосна водата, нито опита от сладкишите. После се престори, че се мие и подсушава лицето и ръцете си, като внимаваше да не докосне опръсканата с кръв кърпа и легна върху вмирисаните на пот одеяла.

— Пропуснах ли нещо? — попита той. Ранулф поклати глава.

— Тогава, за Бога…

Думите му секнаха, когато вратата с трясък се разтвори и разтревоженият Ротбьоф влезе в стаята.

— Смъртта на шерифа още ли е загадка за теб, сър Хю?

— Всичко е много загадъчно — отсече Корбет и се изправи. — Защо Робин се е върнал в гората? Защо е започнал да убива? Как са били убити сър Юстас и Льокроа? И най-вече кой е предателят, заради когото всички щяхме да умрем? — той погледна мрачно писаря. — Точно затова те повиках.

Ротбьоф отстъпи назад.

— Защо не дойде с нас? — попита дръзко Ранулф и посочи към кожената лента на китката на писаря, която се показваше изпод ръкава му. — Ти си опитен стрелец.

— Аз съм писар.

— Аз също — отсече Корбет.

Ротбьоф почеса главата си и седна на столчето, издърпвайки така силно панталоните си, че Ранулф си помисли, че ще се скъсат.

— Защо не дойде? — повтори Корбет.

— Какъв е смисълът да крия! — въздъхна Ротбьоф. — С една дума, сър Хю, аз съм страхливец. Мразя гората и нямам желание да умра в нея.

— В Нотингам ли си роден? — попита Корбет, без да обръща внимание на оправданията му.

— Да, зад стените на града.

— Тогава знаеш легендите за Робин Худ?

— Всички ги знаят.

Ротбьоф се изправи и неспокойно се огледа. Корбет усети, че той е изпълнен с тревога и подозрения.

— Какво има? — настоя Ранулф. — Никой не би искал да умре, особено улучен със стрела в гърлото в някаква проклета гора. Но от какво те е страх сега?

Ротбьоф се усмихна насила.

— От нищо! Просто ми е жал за сър Питър. Всички смятаме, че в замъка има предател и никой не е извън подозрение. — Той се приближи към Корбет. — Но ако наистина искаш да разбереш нещо за Робин Худ, защо питаш мен? Иди в манастира, който се намира в подножието на скалата, върху която е издигнат замъка. Помоли приора 6 6 В католическите манастири — свещенически сан, непосредствено след абата — (Бел. ред.) да говориш с Уил Аления, който е послушник там.

— Аления? Някогашният помощник на Робин?

— Същият. Когато за пръв път излязъл в гората, Робин бил младеж, а Аления е доста по-възрастен от него. Когато разбойниците били помилвани от краля, Аления се прибрал у дома, но жена му умряла от чума. Той приел това като Божие наказание, затова отишъл на покаяние в манастира.

— Защо сър Питър Бренууд не ни каза това? Ротбьоф се огледа тревожно.

— Какво значение има, сър Хю? Аления е помилван от краля. Ако Веки или Бренууд подозираха, че не спазва условията на помилването, щяха да го обесят на крепостните стени за назидание. Казвам ти това, защото като кралски пратеник, можеш да го успокоиш.

Ротбьоф ги изгледа, сви рамене и излезе от стаята. Корбет се втренчи в полуотворената врата.

— Този човек е много уплашен — забеляза той. — Хайде, Ранулф, да излезем от този прокълнат замък и да се разходим, докато е още светло. Да посетим Аления.