Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Ами Ахитофел? — възрази Ранулф. — Ако те дебне, сигурно е в града и чака удобен случай.

Корбет се усмихна.

— Дьо Краон се мъчи да ме убие от години. Но досега, слава Богу, не е успял.

Излязоха от замъка през една странична порта и тръгнаха по виещата се около скалата пътека, покрай тъмните отвори на пещерите. Корбет спря пред „Пътят към Йерусалим“.

— Още няма и следа от Малтоут — забеляза той, наблюдавайки оживения двор, в който калфи, калайджии и пътуващи търговци слизаха от конете, за да похарчат припечеленото през деня.

Тръгнаха по малка уличка, над която надвисваха стрехите на къщите. Деца тъпчеха из дълбоката до коляно канавка, хвърляха камъни по кучетата и гонеха прасетата с малки остри пръчки. Завиха зад ъгъла и спряха пред манастира.

Мърморещ послушник отговори на позвъняването им и ги преведе по настланите с плочи коридори до стаята на приора. Той не ги посрещна радушно. Висок и суров на вид мъж, брат Йоаким ги изгледа с неприкрито подозрение. Едва когато Корбет извади кралските заповеди, той се успокои и им предложи храна и пиене, които писарят учтиво отказа.

— Значи — игуменът препиете тънките си пръсти и се облегна на писалището — искате да говорите с брат Уилям.

Корбет протегна крака.

— Отче игумене, какво има? Аз съм кралски пратеник. Брат Уилям няма защо да се бои от мен.

Абатът размести няколко пергамента върху писалището.

— Той е помилван от краля — продължи Корбет. — Няма от какво да се бои.

— Брат Уилям не мисли така. — Абатът рязко отметна глава. — През последните няколко месеца, откакто разбойникът се върна в Шъруудската гора, брат Уилям отказва да се среща с когото и да било или да приема дарове. Разбираш ли, сър Хю, брат Уилям е един от най-известните членове на нашето братство. Подвизите му с Робин Худ са легендарни.

— Но сега не се вижда с никого?

— Точно така.

— Защо?

— Не знам — игуменът прехапа устни. — Живеем в размирни и опасни времена. Може би брат Уилям трябва лично да ти отговори.

Той ги поведе през двора покрай входа на малката църква към градините. Плещест градинар се бе надвесил над лехите с билки. Той ги изгледа мрачно, после им обърна гръб, докато игуменът ги водеше към каменната килия пред малката овощна градина. Там почука на вратата.

— Кой е? — попита писклив глас.

Игуменът обясни. Корбет дочу тътрещи се стъпки, после в ключалката се превъртя ключ и вратата се отвори от висок мъж, облечен в тъмна роба. Вратът му беше дълъг и тънък, а лицето — дребно и сбръчкано, но очите му бяха изненадващо умни и проницателни. Абат Йоаким тихо ги представи и каза, че ще изчака отвън. Брат Уилям покани Корбет и Ранулф в малката си белосана килия, почти лишена от мебели. Централно място заемаше огромно разпятие. Корбет забеляза, че монахът заключи вратата, преди да ги покани да седнат на пейката. Самият той се отпусна на тънкия сламеник върху нара си.

— Нямам с какво да ви почерпя. — Брат Уилям извинително разпери загорелите си пръсти.

— Не сме дошли да ядем и пием.

Монахът се усмихна, докосна побелялата си коса и намигна на Ранулф.

— И аз навремето бях червенокос като теб, оттук и прякорът ми. — Внезапно усмивката му изчезна и очите му се изпълниха с тревога. — Да ме разпитвате ли сте дошли?

— Да, братко, и първият ми въпрос е защо си тук.

— Да се покая за греховете си, да се моля на Бог и Христовата майка, да търся изкупление за безразсъдствата, които вършех като млад.

— Какви безразсъдства, братко?

Монахът леко се усмихна и отклони поглед.

— Бях волен като кралските елени — каза той замислено. — Бях разбойник в гората, взимах, каквото исках и не мислех за утрешния ден. Но Бог ме наказа. Жена ми умря и съзрях в това Божията ръка. Когато умра — добави Уилям сякаш на себе си, — не искам да ме погребат тук, а до нея — под стария тис в селското гробище.

— Защо се криеш сега?

— Казано направо, сър Хю, уплашен съм. Живеех с Робин, бягах с него, бих се редом с него срещу кралските войници, пих и се забавлявах. Но сега… — гласът му пресекна.

Корбет мълчаливо наблюдаваше как Уилям Аления поглади избръснатата си брадичка и се втренчи в пода.

— Отначало — бавно започна той — всички се бихме за Симон дьо Монфор, граф Лестър, който трябваше да поиска сметка от господарите за деянията им. След смъртта му при Ишвъм аз и останалите — Робин, Малкия Джон, отец Тък, Алън-а-Дейл и другите — избягахме на свобода в гората. Аз бях най-възрастният, точно бях навършил трийсет лета, но кръвта ми още беше гореща. Нападахме бирниците и тлъстите абати, защото Робин беше приел идеите на Монфор — че Адам и Ева са били голи пред Бога, равни във всичко. — Монахът сви костеливите си рамене. — Затова ограбвахме богатите и раздавахме на бедните. — Той вдигна поглед и се усмихна.