Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Ставаше дума за шифрованото писмо — избъбри Корбет засрамено. — Трябваше да ти кажа по-рано.

— Какво? Знае ли кралят отговора на загадката за кулата на глупците и тримата крале, които водят двамата конници натам? — стреснато попита Ранулф.

— Не, шифърът е загадка и за него, както и за мен. — Корбет облиза устни. — Френският крал и двамата му съветници, нашите стари приятели сър Амори Дьо Краон, проклет да е, и Ногаре, знаят, че сме се добрали до шифъра. Знаят и че сме наясно с факта, че времето е на тяхна страна. Скоро армиите на Филип ще навлязат във Фландрия. Ние знаем — продължи мрачно Корбет, — че французите ще направят всичко възможно, за да ни попречат да разкрием шифъра им. Ти си комарджия, Ранулф. Казано направо, французите са решили да запазят мизата си. Те имат опитен наемен убиец, за когото знаем единствено, че е приел името на един от демоните на сатаната — Ахитофел — Корбет погледна в очите прислужника си. — Амори дьо Краон и хората му смятат, че шифърът ще ми бъде предаден. Един от шпионите ни в Лувъра е изпратил на благородния Едуард плашещите новини, че Ахитофел е бил изпратен в Англия, за да ме убие. А ако е необходимо — и онези, които работят за мен.

Челюстта на Ранулф увисна. Той погледна изумено господаря си. Не се боеше от опасността. Беше роден боец, отрасъл в мръсните улички на Съдърк. Но ако нещо се случеше на сър Хю Корбет, кой щеше да се грижи за Ранулф? Кой го беше грижа, че той няма да стане писар или да получи служба при краля?

— Кой би могъл да е той? — заекна прислужникът.

— Всеки. Скитащ актьор, монах, просякът на ъгъла. Има и нещо по-лошо — Ахитофел винаги остава в сянка. Знаем, че е отговорен за смъртта на поне дузина от агентите ни във Франция и Фландрия. Понякога той — макар че всъщност може да е и тя — убива сам; друг път наема някой друг да извърши това. Ахитофел може да е в този замък или да е подкупил някого тук. Но задачата е винаги една и съща: да ме убие.

Ранулф се облегна и изстена.

— Ахитофел — промърмори той, — убиец в замъка, разбойници в гората и кралят, който ни заплашва, защото никой не може да разбере проклетия шифър! — Прислужникът повиши глас. — Тримата крале отиват в кулата на двамата глупаци с двама конници. — После вдигна очи. — По дяволите, господарю!

— Да не говорим повече за това — бързо каза Корбет и се изправи. Извади принадлежностите си за писане, приглади парче пергамент на масата и приближи свещта до него. — Поупражнявай се в четене, Ранулф. Прочети ми какво беше написал писарят от Уестминстър за Робин Худ.

Ранулф се изправи и разви пергамента, който Корбет му беше дал. — Заразглежда го внимателно, мърдайки беззвучно устни. Той се гордееше с умението си да чете и никога не пропускаше възможност да го покаже пред господаря си.

— Сър Питър Бренууд вече ни каза по-голямата част от това — започна Ранулф. — Името на разбойника е Робин от Локсли. На шестнадесет или седемнадесет години се е бил със Симон дьо Монфор срещу краля.

— Спри!

Корбет откъсна очи от пергамента и се взря в сребристото нощно небе, което се виждаше през тесния прозорец. Нещо го притесняваше. В Уестминстър кралят беше пропуснал да му каже това. Имаше ли нещо друго, което Едуард бе премълчал? Симон дьо Монфор, граф Лестър, беше оглавил преди повече от четиридесет години голямо въстание срещу краля. Дьо Монфор, собственик на земи около Нотингам, бил разбит след кървавата битка при Ишвъм. Нима оттогава Робин Худ имаше зъб на краля?

— На колко години трябва да е Робин сега? — попита Корбет рязко.

Ранулф съсредоточено присви очи.

— Трябва да се е родил през 1265 — та, така че сега е на петдесет и пет-шест години.

— Мм! — размишляваше Корбет. — Стар е, но кралят и военачалниците му са още по-стари, а са способни да изпреварят всички в най-уморителните походи из шотландските долини.

Ранулф поклати глава.

— Онова, което не разбирам, господарю е, че според този писар Робин Худ е разбойник, който граби само богатите. Бил добре известен с щедростта си, особено към бедните, които открито го подкрепят и укриват. Да, той води редовно битки в гората, но нито веднъж не е избивал несправедливо, нито е убивал тайно някого, какъвто е случаят с избиването на бирниците и горкия Веки. Защо тогава е постъпил така сега?

— Може би се е променил. Ранулф уморено хвърли пергамента на леглото.

— Господарю, изтощен съм. Денят беше доста тежък. Той започна да се съблича и Корбет, който усещаше, че клепачите му натежават, направи същото. Духна свещите и за миг се загледа в мрака. В съзнанието му нахлуха образи. Шифърът; лицето на Мейв, когато се сбогуваха; кралят, който крещеше гневно; трупът на Льокроа, люлеещ се на гредата и трупът на Веки — студен и забравен в дома за покойници. Навън едно куче виеше срещу луната. Прилепи пърхаха покрай крепостните стени. От близката горичка скръбно избуха бухал. Корбет потръпна, обърна се и се унесе, чудейки се какво ли ще му донесе утрешния ден.