Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

— Какво означава това? — беше изкрещял кралят. — За Бога, какво значи това?

Корбет беше обяснил спокойно, че шифърът е нов, създаден от един от главните писари на Филип. Навярно беше известен само на краля, близките му съветници и военачалниците по френската граница.

— Защо не можеш да го разгадаеш, Корбет? — умолително беше попитал кралят.

— Защото не прилича на нито един от онези, които сме виждали досега.

Кралят беше започнал да повтаря яростно думите му.

— Твое величество — тихо беше настоял Корбет, — ако трябва да цитирам един известен принцип на логиката, „всяка задача трябва да съдържа своето решение“.

— Господи, благодаря ти! — беше изръмжал Едуард и го беше изгледал с яростните си, кръвясали очи. — И какво ще стане, ако разгадаеш шифрованото писмо, писарю? Сега Филип знае, че то е у нас. Може да промени решението си.

Корбет възрази:

— Знаеш, че няма да го направи. Подготовката е завършена — всяка промяна в плановете ще предизвика ужасен хаос. Има достатъчно време и може да нападне когато и да е през юли.

— В такъв случай — изръмжа кралят — имаш на разположение само няколко дни.

Корбет затвори очи. Точно преди да напусне Уестминстър, предположението му за Филип се беше оказало правилно — французинът беше предприел нови предпазни мерки по отношение на шифъра, довели до смъртна опасност за писаря. Той въздъхна, отвори очи и отново погледна пергамента. Колкото по-кратък беше текстът, толкова по-трудно беше разшифроването му.

— „Тримата крале отиват в кулата на двамата глупаци с двама конници“. Какво означава това, Ранулф?

Прислужникът му продължаваше да гледа мрачно през прозореца.

— Липсва ли ти Лондон? — попита Корбет. — Или може би още страдаш по лейди Мериън Невил?

Ранулф чу господаря си, но продължи да гледа навъсено към слънцето, опитвайки да овладее гнева, който бушуваше в душата му. Беше обичал лейди Мериън Невил с цялото си същество — черната й лъскава коса, устните, които се бяха притискали към неговите, когато го покани в леглото си и уви хладното си бяло тяло около неговото. После го беше зарязала, както би направила с досадно ръкоделие. Пърхайки с мигли, беше казала, че трябва да се върне на север заедно с Ралф Дейкър, когото представи за далечен роднина. Ранулф знаеше, че го лъже: Дейкър беше придворно конте с къдрава, фризирана коса, тесни панталони, обувки в катарами и син подплатен елек, който свършваше точно над внушителната издутина между краката му. И така лейди Мериън беше излязла от живота на Ранулф, оставяйки го да кипи от недоволство. Той погледна през рамо към Корбет. Сърдечните му неволи си бяха негова работа.

— Не става дума само за лейди Мериън! — отсече той.

— За длъжността на писар ли говориш?

— Да, мастър. Благодарение на теб аз владея добре френски, испански и познавам протокола, но кралят все още отказва да ми даде това място.

— Играе си с теб — отвърна Корбет. — Иска да те изпита.

Ранулф се изсмя подигравателно.

— Благодаря, господарю, но подозирам, че и мястото на писар ще ми избяга, както лейди Мериън Невил.

Корбет отиде при него, хвана го за раменете и го разтърси.

— Това ли е прочутият Ранулф-ат-Нюгейт, любимецът на жените, безстрашният боец? Имам нужда от теб, Ранулф, а ти си се облегнал на стената като някоя нещастно влюбена слугиня.

Зелените котешки очи на Ранулф светнаха от гняв.

— Вярно е! — изръмжа Корбет. Отиде до разпятието и сложи ръка върху него, а другата вдигна за клетва. — Аз, сър Хю Корбет, пазител на кралския печат, тържествено се заклевам, че ако ми помогнеш в задачата, ако разгадаеш това проклето писмо, ти, Ранулф-ат-Нюгейт, ще присъстваш на службата в параклиса „Свети Стефан“в Уестминстър, където ще бъдеш приет за писар и ще получиш своята плата и роба.

Ранулф умееше да съзира възможностите и веднага се усмихна.

— Защо си губиш времето, господарю? Нямаше нужда да се кълнеш.

— Напротив! — отвърна Корбет и седна отново на масата. — Но да оставим засега писмото и да се съсредоточим върху предстоящите дела. — Той взе чисто парче пергамент и започна да пише.

— Първо, Робин от Локсли, Робин от Зелената гора, Робин Худ е бил и е престъпник. Той е опитен стрелец, добър командир, бил е помилван веднъж, но се е върнал в гората, за да продължи да плячкосва. Според Уилоуби, в бандата му има една жена и огромен мъж. Значи лейди Мериън от Лидсфорд и някогашният му другар Малкия Джон трябва отново да са се присъединили към него.