Пол Дохърти - Убиецът в зелената гора

Събуди се на сутринта, премръзнал и мокър от росата, с пулсираща от болка ръка. От огъня бяха останали само тлеещи въглени, покрити с пепел. Той се огледа, но поляната беше пуста. Изправи се и отиде до пещерите. Видя набързо направени постели от папрат и клонки. Отново се озърна, стенейки от засилващата се болка.

— Смили се, Иисусе — изстена. — Тук няма никого.

Наистина, по земята имаше останки от храна, а над него птиците кряскаха, подплашени от присъствието му.

Уилоуби почувства, че му призлява от болка и преумора. Коленичи, за да си поеме дъх и да преодолее гаденето. После чу как някакво клонче зад него изпука.

— Кой е там? — извика той.

Не последва отговор. Той различи някакво бледо петно между дърветата, но очите му бяха замъглени от ужасната болка. Седна на земята. Главата му пулсираше и цялото тяло го болеше. Усещаше вонята от дрехите си. От разбойниците нямаше и следа, а единствените следи от среднощното пиршество бяха останките от храна и димящата пепел.

Той поседя така още известно време. С ъгълчето на окото си отново зърна бледото петно, но умът му беше замаян, а тялото изтощено. Не беше в състояние да се съсредоточи. Болката пронизваше яростно ръката му. Почувства, че го тресе и почти му се прииска да бе умрял бързо предишния ден. Голяма сврака, дръзка и нагла, долетя измежду дърветата и закълва парче мазно месо с голямата си жълта човка. Уилоуби се изправи на крака и тръгна към гората. Погледна нагоре, отново видя бледото петно и се втренчи в него.

— О, не! — изстена той. — Иисусе, смили се.

После падна на колене и се огледа обезумял. Сега вече видя и другите бледи петна наоколо.

— Негодници — прошепна той, после се свлече на земята и заплака като дете. От клоните на дърветата край поляната, събути и съблечени, висяха всичките му придружители.

— Убийство, сър Питър. Това е причината кралят да ме прати на север.

Сър Хю Корбет, пазителят на тайния кралски печат, се втренчи през масата към сър Питър Бренууд, назначен за шериф на Нотингам след загадъчното убийство на сър Юстас Веки. Корбет подпря лакти на масата и започна да изброява на пръсти.

— Разбойникът Робин Худ не спазва условията, при които беше помилван. Отново е събрал бандата си главорези и се крие в Шъруудската гора. Оттам напада търговци, поклонници, а отскоро и кралски бирници. Плячкосва всичко живо. А сега е убил и кралския наместник тук! Затова дойдох, сър Питър.

Лицето на Бренууд дори не трепна. Той подпря с ръка главата си и почеса късо остриганата си черна коса.

— Тогава, сър Хю — каза той бавно, — разбери, че много ще се радвам, ако заловиш престъпника. Той уби моя приятел сър Юстас, ранява и убива прислужници и придворни от този замък. Той пречи на управлението. Нападна и ограби дори моето имение край Нюарк, опожари хамбарите ми, изкла добитъка — Бренууд облиза устни. — Направи ме за посмешище и продължава да се гаври и надсмива над службата ми, както и над короната — той стана и погледна през една от бойниците. — Ела да видиш, сър Хю.

Корбет отиде при него.

— Виждаш замъка и градските стени, нали? Какво друго виждаш?

— Гора — отвърна Корбет.

— Да — въздъхна Бренууд. — Гора! Ловувал си, нали, Корбет? — попита той, без да изчаква отговор. — Иди там, както съм ходил аз — придружен от много войници на коне — и на един изстрел от пътеката ще се окажеш в такъв мрак, че и най-яркото слънце не може да го разкъса. Подгони елен и ще разбереш колко е трудно да го настигнеш. Преследвай разбойник и ще разбереш, че си играеш със самата смърт — Бренууд се отдалечи от крепостната стена. — В Шъруудската гора, мастър писарю, е много лесно ловецът да се превърне в плячка — той отри ръце в тъмнозелената си роба и намести бойния колан около тънкия си кръст. — Не можеш да имаш доверие — продължи шерифът — дори на войниците, които водиш със себе си, защото някои от тях сигурно са хора на Робин Худ.

Бренууд долови недоверчивия поглед на Корбет.

— Да, той има свои хора дори тук. Как иначе би могъл да убие Юстас Веки? Този проклет град и замъкът са построени на скала, под която има толкова тайни проходи и тунели, колкото в заешка бърлога. Някои от тях стигат чак до гората. — Бренууд замълча. — Да предположим, че можеш да се довериш на войниците — продължи той след миг. — Когато влязат в гората, настроението им се променя. Те са суеверни и се боят от нея. Още вярват, че там живеят дребни мургави хора, които могат да те омагьосат и да те отнесат в Страната на феите. Преди три дни… — той се обърна и посочи към набития началник на стражата, седнал на масата. — Кажи му ти, Нейлър.